Лора Роуланд - Бундори

Сано не можеше да възрази, затова реши да оспори истинността на думите й.

— А защо вие нарушихте мълчанието и издадохте тайната, пазена в продължение на толкова години? Защо ми предоставяте доказателства, уличаващи вашите братовчеди?

Неясната фигура зад преградата се размърда и оттам се разнесе шумолене на атлазени одежди.

— Може да ви се стори невероятно и противно, сосакан сама, но аз не съм привързана към семейството си… — в мелодичния глас на Отама прозвуча горчивина. — Техните несгоди не са и мои. Изобщо не ме е грижа за самурайското наследство, което ни свързва. И ще ви обясня защо… — тя подхвана историята на клана Фудживара и Сано научи за съперничеството между генералските синове, за разрива между тях след неговата смърт, за възхода и упадъка в съдбата на различните клонове на рода. Семейството на Отама бе живяло най-зле от всички роднини. — Моят дядо не стопанисвал добре имота, поверен му от Токугава — продължи Отама. — И го понижили в секретар. А баща ми бе пияница и стана скитащ ронин. Ние с мама ядяхме просо и живеехме в колиба. Парите никога не стигаха. Баща ми не можеше да ми осигури зестра и ме прокуди още преди да навърша осемнайсет… — Отама се наклони напред и през млечната прозрачност на хартията Сано успя да различи овала на лицето й. — И тъй, аз пристигнах в Едо да си търся работа като прислужница. Но нито една господарка не склони да наеме тъй красиво момиче като мен от страх, че ще изкушавам мъжете вкъщи… — тя преглътна и продължи: — Дойде зимата. Аз просех и живеех на улицата, гладувах, мръзнех и страдах. Сетих се, че баща ми бе говорил какви велики братовчеди имам. И отидох да ги помоля за помощ. Първо се срещнах с Мацуй, в лихварския магазин. Той ми даде пари за един обяд и ме изпрати по живо, по здраво с изричното предупреждение повече да не му се мяркам пред очите. Чуго дори не пожела да ме види. А Янагисава… — въздишката й бе трепетлива като ветрец сред изсъхнали листа — … ме отведе в личните си покои в двореца и ме насили — прошепна тя. — Отзад. И ме изхвърли без пукнат грош. Същия ден собственикът на „Водна лилия“ ме видя да бродя из улиците и ми предложи работа като юна. Нямах друг избор, освен да приема, нито ми бе останала гордост, която да ме възпре. Затова не се чувствам обвързана с хора, които отказват милостиня на безпомощно роднинско момиче. Историята на живота ми има щастлив край, разбира се. Но винаги съм мечтала да си отмъстя на Мацуй, на Чуго и особено на Янагисава. Сега дойде моят час. Един от тях е Убиецът Бундори. Ето, издадох родовата тайна и, надявам се, помагам на правосъдието…

— Но семейната тайна включва сред заподозрените и вас — припомни й тихо Сано.

Отама се засмя отново, но този път тъжно и с нотка на горест.

— Сосакан сама, аз нямам от какво да се страхувам…

— Тогава ми кажете къде бяхте в нощите, когато са станали убийствата?

— Тук, у дома, където съм винаги… — пауза. Сянката й наклони замислено глава. — Искате ли доказателства?

— Настоявам — отвърна Сано. Очакваше тя да извика Мимаки, който да потвърди алибито й, но Отама повика прислужницата си и й нареди: — Премести преградата…

— Но, господарке… — възкликна жената разтревожена. — Господарят Мимаки…

Силуетът на Отама вдигна ръка, за да възпре протестите й:

— Направи, каквото ти казвам!

Прислужницата хвърли напрегнат поглед към вратата и дръпна преградата встрани. Сано зяпна. Първо се стъписа, а после го обзе отвращение.

Дребното и крехко тяло на Отама бе изкорубено като проядено дърво. Дясната й ръка, извита и прибрана до тялото, завършваше с грозно чуканче. Изпод пищното й кимоно от червен сатен се подаваше само един крак във фин чорап. Най-ужасно бе лицето й: от дясната страна прекрасните й в миналото черти бяха заличени от сбръчкана морава кожа, а на запазената лява част полуотвореният клепач разкриваше замъглено незрящо око.

Сано сведе глава в израз на жалост и страхопочитание. Слава Богу, че тя не можеше да види реакцията му. Пожарът във „Водна лилия“ бе отървал Отама от унизителните й задължения на юна, но бе обезобразил тялото й. Хората нямаха представа, колко велика бе любовта на Мимаки към нея. Той бе прибрал сляпата и осакатена проститутка в дома си, за да я закриля с грижи и любов; да живее с нея в уединение не от ревност, а за да скрие страшната й тайна и да я предпази от хорската мълва. Бе засадил градината с ароматни цветя, бе поставил къщички за птици и бе окачил звънчета по дърветата, за да може тя да се наслаждава на звуците и уханията им. Буташе я със странния стол по пътеките, по които тя не можеше да върви. А изразът на лицето му, след като бе разговарял с нея, недвусмислено показваше, че все още я обича. Никой не би могъл да си представи по-мъчителен край на този скандален роман.