Лора Роуланд - Бундори

— Сосакан сама, Кенджи има да ви каже нещо — обяви Хирата.

Щом видя игумена, послушникът отстъпи назад и очите му се окръглиха от ужас. Сано предположи, че момчето не иска да говори пред своя наставник.

— Нека разговарям с Кенджи насаме, ваше светейшество — обърна се той към игумена.

Игуменът кимна и се отдалечи.

— Е, добре, вече си тръгна — обърна се Хирата към я послушника. — Сега разкажи на сосакан Сано какво си видял.

Кенджи преглътна, устните му трепереха. Сано приклекна, за да стане на ръст колкото детето, и му се усмихна окуражително.

— Не се страхувай — успокои го той, но послушникът продължаваше да мълчи.

Методът на Хирата да го накара да говори бе по-безцеремонен — той го перна леко по едното ухо, което стърчеше изпод шапката му, и рече:

— Давай, говори! Иначе ще си изпатиш.

Кенджи го погледна боязливо и избърбори припряно:

— Вчера ходих в града да прося волни пожертвувания, но окъснях доста и когато тръгнах да се прибирам, вече бе съвсем тъмно. Когато пристигнах, другите вече спяха. Покатерих се през прозореца на спалното помещение. Нямах намерение да закъснявам, честно. Моля ви, господарю, няма да кажете на игумена, нали? — и вдигна към Сано умолителен поглед.

— Ще си остане само между нас — отвърна Сано.

— Ох, благодаря, господарю! — с лъчезарната си е усмивка Кенджи се преобрази във весело, жизнерадостно дете. — Аз, такова, закъснях, защото се спрях да гледам един фокусник в Нихонбаши. Беше страхотен! Мяташе ножове и гълташе горящи факли…

— Сосакан сама не се интересува от това! — прекъсна го Хирата. — Кажи му какво си видял на пътя от Едо към храма.

Сърцето на Сано подскочи. Нима Кенджи бе видял убиеца?

— Какво видя, Кенджи?

— Паланкин — отвърна послушникът. — Носеха го четирима здравеняци. Изненадах се, защото всички поклонници, които идват в храма, си отиват преди мръкнало. Никога преди не съм срещал навън по това време пътници или паланкини… Ох! — Кенджи захлупи уста с шепи. — Закъснявал съм само няколко пъти господарю. Честно! — и той събра ръце в покаяние, но очите му искряха дяволито.

— Видя ли кой беше в паланкина? — попита Сано търпеливо.

— Не, вратите и прозорците бяха затворени.

— Видя ли лицата на носачите?

Кенджи поклати глава.

— Беше тъмно, пък и носеха широкополи шапки. А аз тичах, за да се върна в пансиона, преди някой да види, че ме няма.

Сано се вкопчи в последните остатъци от надежда:

— Изобщо помниш ли нещо, свързано с паланкина или носачите?

— Съжалявам, господарю… — после изведнъж момчето вдигна вежди и очите му засияха: — Чакайте, спомних си! Отстрани върху паланкина имаше изрисуван голям дракон!

Тази информация беше по-добре от нищо, но пък и не бе кой знае какво. Изисканата украса предполагаше частно, а не наето превозно средство. Ако паланкинът бе на Убиеца Бундори, значи просто трябваше да разпитат няколкото хиляди жители на Едо, достатъчно богати, за да притежават лично превозно средство.

— Какъв цвят беше драконът? — попита Сано, опитвайки се да стесни кръга на заподозрените.

Кенджи сви рамене.

— Много беше тъмно и не видях.

— Ще го разпознаеш ли, ако го видиш пак?

— Може би… — послушникът пак бе започнал да трепери.

Сано разбра, че Кенджи няма какво повече да им съобщи, и го освободи.

Хирата продължи с претърсването на района, а Сано прекара следващите няколко часа в главната постройка на храма, разговаряйки с безкрайна върволица от уплашени свещеници, послушници и слуги. В някои от свещениците разпозна свои бивши учители или съученици, които бяха приели духовен сан и бяха останали в храма. Когато приключи, стана ясно, че никой, освен Кенджи не бе видял нищо особено. Самият брат Ендо бил много общителен човек и по всяка вероятност сам бе издал на убиеца си привичките и заниманията си, защото често заставал при главните порти да поздравява посетители и поклонници и да разговаря с тях.

След това Сано се присъедини към Хирата и голяма група свещеници, които с факли в ръце претърсваха терена на храма за някакви улики. Но не откриха нищо.

Призори Сано и Хирата яхнаха конете си, за да се върнат в Едо. Към принадлежностите на убиеца, открити в изоставената хижа в блатата, Сано бе добавил и кимоната на тайнствената жена — единственото осезаемо възнаграждение за усилията им.

Тази нощ завинаги промени образа на храма Зоджо в съзнанието му. Сега, щом се сетеше за него, вече нямаше да си представя озарено от слънце убежище за молитви и учение от щастливото си детство, а обезобразения и зверски накълцан труп на брат Ендо. Разследването не само бе обсебило настоящето и бъдещето му; то бе засегнало и най-скъпите му спомени. — Е, от това местопрестъпление извлякохме повече, отколкото от останалите — каза Хирата, сякаш се опитваше да повдигне духа на началника си.