Лора Роуланд - Урагири

Това, което Сано бе намислил, бе опасно, незаконно, безразсъдно — бе държавна измяна, върховно предателство! Но истината бе по-важна.

— Бих желал да остана за малко насаме с доктор Хюйгенс — каза той.

Комендантът се намръщи.

— Това е извън разпоредбите. Забранено ми е да го допускам.

— Опасно е човек да остава насаме с варварин — подкрепи го Ийшино. — Пък и хората може да си помислят, че заедно заговорничите срещу правителството! И как ще разговаряте с него сам?

Докторът гледаше с любопитство и очакваше да му преведат.

— Поемам пълна отговорност за действията си — настоя Сано. — Вървете. Ще се срещнем при портата, когато свърша.

От балкона той проследи с поглед как Охира, Ийшино и стражите слизат по стълбите и тръгват надолу по улицата. После с усещането, че навлиза все по-дълбоко в рискованата игра, се върна в кабинета и затвори вратата след себе си. Отиде до прозореца и внимателно огледа двора. Отвън патрулираха двама стражи, достатъчно далеч, за да не могат да ги чуят. Сано се обърна към Хюйгенс. Извади писмото на доктор Ито от пояса си и му го подаде. Лекарят явно се озадачи, но намести очилата си, зачете мълчаливо, после се усмихна и кимна.

— Ито Генбоку — каза той, като посочи първо писмото и после Сано. — Ито Генбоку.

Датук добре, но как да продължат? Сано заговори високо, подкрепяйки думите си с изобилие от гримаси и жестове.

— Необходима ми е помощта ви, за да огледам тялото на директора Спаен. Да видя дали убиецът е оставил някакви следи… — изчака секунда-две, после поклати глава. — Безсмислено е!

Без преводач докторът никога нямаше да разбере какво се иска от него.

— Аз помага Ито приятел — внезапно каза Хюйгенс. — Аз видя тяло — произношението му беше странно, но думите — разбираеми. — Аз може видя как умрял. Кой убил.

— Вие говорите японски! — Сано се втренчи в него удивен.

Докторът хвърли поглед към вратата и поставяйки пръст върху устните си, каза:

— Две години аз тук. Хора говоря. Аз слуша. Учи. Сега помага Ито приятел. Да?

— Хайде.

Въодушевен, Сано поведе доктор Хюйгенс към къщата, в която бе трупът на Спаен. На стражата отвън каза:

— Докторът ще подготви тялото за погребението. Донесете го в кабинета му.

Стражите се поколебаха.

— Комендантът Охира нареди тялото да стои тук и да държим варварите настрана от него — възпротиви се единият.

— На моя отговорност — каза Сано.

Стражите изнесоха тялото, увито в бяло платно. Внесоха го в кабинета на доктор Хюйгенс на приземния етаж близо до източната стражева кула. В дълбочина помещението стигаше до другия край на сградата, а големите прозорци гледаха към улицата и задния двор. В центъра се намираха две дълги, високи до кръста маси с прилежащи места за сядане. Стражите поставиха тялото върху една от тях. Появиха се слуги и понечиха да отворят кепенците на прозорците.

— Не. Запалете лампите — Сано не искаше свидетели. — Донесете вода и парцали.

Слугите се подчиниха. Сано нареди на стражите да излязат. Най-после той и докторът останаха сами.

— Развийте тялото — каза Сано на доктор Хюйгенс. Той не възнамеряваше да участва в огледа, освен ако не се налагаше. Вече усещаше как скверната аура на смъртта прониква през белия покров и изпълва мрачното душно помещение.

Варваринът сякаш не споделяше отвращението на японеца към смъртта. Внимателно, но без погнуса той откри главата на директора Спаен, после смъкна платното от осакатения торс и вкочанените крайници. Не потръпна от противната миризма на разлагаща се плът, а заоглежда стореното от убиеца спокойно и безпристрастно.

Изведнъж Сано изтръпна. Не трябваше ли варваринът да се изненада от раните на Спаен? Или пък добре знаеше какво да очаква? А може би просто докторът толкова пъти бе виждал такива ужасни рани, че бе претръпнал към подобни изживявания.

Доктор Хюйгенс поклати глава.

— Това не убило — каза той, като посочи верижката с кръста. С мимики и жестове изимитира задушаване.

— Тяло подува вода… — след това посочи прободните рани: — Това не убило също…

— Какво имате предвид? — попита стъписан Сано.

— Как така? Че той е намушкан жестоко!

— Не. Не — доктор Хюйгенс измърмори нещо на холандски, явно объркан от липсата на японски думи в речника си. — Бой не достатъчно убива. Гледа? — той вдигна ръка, сякаш стискаше въображаем нож и се престори, че напада Сано, който инстинктивно вдигна ръка да се предпази и посегна към меча си. — Да! Ти защити, ти бори. Спаен не бори… — докторът докосна ръцете и китките на мъртвеца, по които нямаше никакви следи от отбрана. — Спаен силен. Спаен добре бори. Не оставя убият…