Нора Робъртс - Отрова

— Всъщност да.

— И в това се крие голямата ти сила. Ти си много силна личност. — Тя напълни две чаши. — Някои хора живеят и умират заради външната изява, знаеш ли? За тях тези неща са важни. Аз… аз съм от щастливата среда. Не можеш да вярваш на някой, който има външната изява за своя религия, нито пък на човек, който не дава и пет пари за нея. Тогава просто преставаш да вярваш.

— Щом смяташ да пиеш от виното ми и да отнемаш от времето ми, може би ще ми кажеш каква е причината за настроението ти.

— О, аз имам най-различни причини за най-различни настроения. — Тя изпи виното наведнъж, прекалено бързо, за да й достави удоволствие, и напълни чашата отново. — Аз съм многолика жена, Тайлър. Ти все още не с видял и половината от мен. — Приближи бавно към него.

Нещо в походката й наподобяваше ловец, тръгнал на лов.

— Искаш ли да видиш повече?

— Не.

— О, моля те, не ме разочаровай и ме излъжи. Никакви игрички, никакви претенции, нали така. — Софи прекара пръсти по гърдите му. — Ти всъщност искаш да ме прегърнеш, а аз много искам да бъда прегърната.

— Искаш да се напиеш и да се изтъркаляш с някого? Извинявай, но това не ме устройва и не отговаря на плановете ми за вечерта.

Той взе чашата от ръката й.

— И какво от това? Искаш ли първо да вечеряме?

Тайлър остави чашата.

— Искам нещо много повече. За себе си и колкото и да ти е странно, и за теб.

— Чудесно. Значи просто ще трябва да си намеря някой, който не е толкова придирчив. — Софи направи три крачки към вратата, когато Тайлър я сграбчи за ръката. — Остави ме! Ти проигра своя шанс.

— Ще те заведа у вас.

— Не си отивам у нас.

— Отиваш там, където аз ще те заведа.

— Казах ти да ме оставиш! — Тя цялата трепереше. Беше се приготвила да скочи срещу него, да го издере, да го удари, но почувства странна слабост. И беше още по-изненадана и от Тайлър, когато неочаквано избухна в сълзи.

— Седни. Спокойно. — Тайлър направи онова, което най-напред му дойде наум. Взе я на ръце и я занесе до най-близкия стола, където седна заедно с нея, положил я в скута си. — Изплачи всичко. И двамата ще се почувстваме по-добре.

Докато тя хлипаше, телефонът иззвъня някъде под възглавницата на дивана, където Тайлър го оставяше напоследък. А старият часовник удари.

Софи не се срамуваше от сълзите. Те бяха в края на краищата само форма на чувствата. Но предпочиташе други методи за отпускане и успокояване. Когато се наплака до насита, остана там, където седеше, обгърната от топлината на Тайлър, с глава на гърдите му. Чувстваше се много удобно и сигурно, повече, отколкото би могла да си представи.

Той не я успокояваше, не я милваше, нито галеше, не мърмореше разни безсмислени и глупави думички, както правят повечето хора, когато някой плаче. Просто я държеше в скута си и мълчеше.

И за това мълчаливо присъствие Софи му беше много благодарна.

— Съжалявам.

— Ставаме двама.

Този отговор я накара да се отпусне. Тя вдъхна дълбоко и заедно с въздуха пое и миризмата му на мъж. После издиша.

— Ако се бе съгласил да правим животински секс, нямаше да се лигавя на гърдите ти.

— Е, ако знаех, че имам възможност за избор…

Тя се разсмя и поотпусна главата си на рамото му за миг, преди да стане от коленете му.

— Този начин определено беше по-добър. Баща ми е крадял от фирмата.

Преди Тайлър да измисли какво да отговори, Софи се обърна към него.

— Ти си знаел?

— Не.

— Но не си изненадан.

Той се изправи, като искрено се надяваше това да не бъде началото на нова битка.

— Не, не съм изненадан.

— Виждам. — Тя се обърна и се загледа към камината, където догаряше огънят. Въглени. Бяха останали само въглени, помисли си Софи. Чувстваше се точно така — студена и празна, като угаснала камина. — Добре. Е? — Изправи гърба си и изтри последните следи от сълзи в очите си. — Ще си платя дълговете. Ще ти сготвя вечеря.

Той се опита да протестира, Сетне претегли предимствата на една топла вечеря за двама пред самотата и сухия студен сандвич, който сам щеше да си направи. Жената трябва да готви, нали така. Това е едно от задълженията й още от първобитните епохи.

— Знаеш къде е кухнята.

— Да, знам. — Софи пристъпи, надигна се на пръсти и го целуна. — Чисти сметки, добри приятели — рече тя и свали якето си, излизайки от стаята.

— Ти не ми се обади.

Маргарет вървеше след Тайлър из избата. Беше провела няколко успешни срещи с задоволителен резултат, откакто се бе върнала от Венеция. Кариерата й вървеше отлично и освен това беше сигурна, че изглежда много добре, след като направи две внимателни обиколки из магазините на Венеция преди завръщането си в Калифорния. Според нея вече притежаваше онова лустро, което мислеше, че международните пътувания и ангажименти придават на една жена.