Нора Робъртс - Полунощ в стаята на сенките

— Когато се протяга към мен, успявам да му избягам…

Гласът на Диклън отново се промени. Той все още стоеше на колене, здрав мъж с изрусяла от слънцето коса облечен в елегантен смокинг. Мъж с женски спомени, в чиято душа бушуваше женска буря.

— Но не мога да оставя бебето — продължи той. — Ще взема машата от камината. Ще го убия, преди да му позволя да докосне мен или бебето. О, Господи! О, Господи!

Лена усети, че краката й се подгъват и се отпусна на пода до него, а после се опита да го прегърне.

— Той е по-силен от мен. Пищя, но никой не идва на помощ. Пиян е и е луд. Събаря ме на пода и разкъсва дрехите ми. Не мога да се измъкна. Бебето ми плаче, но не мога да стигна до него. Не мога да спра Жулиен.

— О, не — изстена Лена с треперещ глас. — Не, не, не.

— Той ме изнасилва.

Тялото на Диклън пламна от болка и страх. Невероятно силен страх.

— Викам за помощ. Викам те, но ти не си тук. Не идваш, а аз се нуждая от теб.

— Недей, недей — едва промълви Лена.

— Той ме наранява, но аз се боря с него. Опитвам се да го спра, но не мога. Ужасно съм уплашена, но въпреки това знам, че той ме изнасилва не защото ме иска, а защото те мрази.

Диклън завъртя глава. Сивите му очи бяха насълзени.

— Той те мрази. И иска да ме пречупи, защото съм твоя. По същия начин, по който е чупил играчките ти, когато сте били деца. Моля го да спре, но той не се съгласява. Опитва се да ме накара да спра да пищя, но не успява. Ръцете му са около гърлото ми.

Диклън се сви надве от зловещия натиск и мъчителната липса на въздух.

— Не мога да дишам. Не мога да дишам. Бебето ми плаче, а аз не мога да дишам. Той ме убива, докато бебето ми плаче в люлката си. Нашето бебе. Жулиен ме убива, докато е още вътре в мен. Чупи ме като играчка, която принадлежи на брат му.

Той вдигна глава и погледна Лена. Заговори й, а гласът му бе изпълнен с толкова силна мъка, че тя се зачуди как и двамата не умират от нея.

— Ти не дойде. Виках те, но не дойде.

— Съжалявам. Ужасно съжалявам.

— Тя влезе в стаята — каза Диклън и се изправи. — Видя какво ми е направил Жулиен. Изгледа ме, сякаш съм само мръсотия, която трябва да се почисти, преди да дойдат гостите.

Очите му бяха пресъхнали вече и се присвиха от затръшването на врати на втория етаж.

— Нейната къща. Нейните синове. А аз съм курвата от блатото, която само минава оттук. Видях я как ме гледа отвисоко. Чух я как му казва да ме пренесе оттук в спалнята и да седи там с мен, докато тя почисти кръвта, восъка и счупения порцелан. Той изнесе бебето ми на терасата. А аз наблюдавах нея, чух как се чуди дали не е най-разумно да удуши бебето. Ако се беше опитала да го направи, щях да се стоваря върху нея като светкавица.

Диклън тръгна към вратата.

— Тя си мислеше, че съм слаба, но грешеше. Убиха ме, но не можаха да ме унищожат напълно.

— Диклън, стига толкова.

— Не, не още — възрази той, като тръгна по коридора и отвори вратата на спалнята на Абигейл. — Той ме остави на леглото. И заплака. Не за мен, а за себе си. Какво щеше да стане с него? Беше ме убил, но мислеше само за себе си. И все още го прави. Защото е в тази къща, той, и Жозефин. Разхождат се и чакат в собствения с ад.

Той отиде до стената, където навремето бе стоял гардеробът, и наум отвори вратата му.

— Взимат някои от дрехите ми. Тук е роклята ми за бала, с която толкова много се гордеех. Исках да съм красива за теб. Да те накарам да се гордееш с мен. Тя изпусна часовника ми, но не забеляза. Накара Жулиен да ме увие в одеялото и ме понесоха навън заедно с куфар с дрехите ми. Взеха няколко стари тухли, за да ги завържат за трупа ми. Беше трудно. Макар да имаше луна и да бе хладно, не им бе лесно да ме занесат до блатото. Жулиен усети, че му прилошава, но Жозефин не търпеше глупости. Решиха да кажат, че съм избягала с друг мъж. Щяха да разпространят клюката, че бебето ми било копеле, но било представено за твое. Тя обясни всичко това на Жулиен, докато окачаха тухлите върху мен и ме бутаха в блатото.

Диклън замълча за момент и погледна Лена в очите.

— А ти им повярва.

— Не!

Лена плачеше неутешимо. За него, за Абигейл, за себе си, за Люсиен.

— Не! — повтори тя.

— Отначало не повярва. Страхуваше се за мен. Търсеше ме. Плачеше. Опитах се да стигна до теб, но ти не ме пускаше, защото част от теб вече вярваше на лъжите им. Обичах те. С цялото си сърце и душа. Умирах за теб.

— Не можах да попреча на онова, което стана с теб. Не бях тук, за да ги спра.

— Не, ти не беше тук в онази нощ. И никога вече не беше истински тук. Не и за мен и за детето ни. Наруши обещанието си към мен, клетвата, която ми даде в нощта, когато се роди Мари Роз. И това ни обрече много по-силно от смъртта.