Нора Робъртс: Полунощ в стаята на сенките

Диклън стоеше на стълбището и гледаше как и последните се разотиват. Небето изсветляваше бавно. Настъпваше утрото.

— Сигурно си изморен — обади се Лена от терасата над него.

— Не — отговори той, като продължи да гледа небето. — Би трябвало, но не съм.

— Ще ти е нужна поне една седмица, за да разчистиш къщата.

— Не. Генерал Рено и армията й ще дойдат утре, за да се погрижат за това. Наредено ми е да не им се пречкам. Никак няма да ми е трудно да изпълня заповедта. Не мислех, че ще останеш.

— Аз също.

Той се завъртя и я погледна. „Приличаме на Ромео и Жулиета — помисли си Диклън. — Дано историята ни да приключи по-добре.“

— Защо остана?

— Не съм сигурна. Не знам какво да правя с теб, Диклън. Кълна се в Бога, просто не знам. Никога не съм имала проблеми с мъжете. Вероятно аз съм им създавала проблеми — усмихна се тя леко, — но ти си първият, който ги създава на мен.

Диклън тръгна към нея.

— Никой от тях не те е обичал истински.

— Не, никой от тях не ме е обичал. Искаха ме, желаеха ме, но това е лесно. Можеш да си небрежен с онова, което искаш. И ще ти кажа честно, че в повечето случай се радвах на тази небрежност. Не само на секса, но и на танца, на играта. Когато музиката спре или играта свърши, може да има известни съжаления, но никой не наранен.

— Но между нас двамата не е игра.

— Вече те нараних.

— Засега няма смъртоносни рани, Лена.

— Какво виждаш, когато ме погледнеш? Някои от далечното минало? Не можеш да върнеш мъртвите към живота.

— Виждам те достатъчно ясно. Виждам и нещо у двама ни, което не трябва да бъде пренебрегвано или забравяно. Нещо, което трябва да се оправи, преди да продължим напред.

Диклън бръкна в джоба си и извади часовника на Люсиен.

— Подарих ти този часовник преди около сто години. Време е да си го получиш обратно.

— Ако това е вярно, не виждаш ли, че всичко е приключило с мъка, смърт и трагедия? Не можем да го променим. Защо трябва да се връщаме към него?

— Защото така трябва. Защото този път сме по-силни — отговори Диклън, като сложи часовника в ръката й. — Защото ако не оправим всичко, историята никога няма да приключи.

— Добре — кимна тя, като прибра часовника в джоба на късото си сако и откопча брошката. — Подарих ти брошката навремето. Вземи я.

Диклън я взе и часовникът, който бе стоял в миналото в Мане Хол, започна да бие.

— Полунощ — каза той спокойно. — Ще отброи дванадесет удара.

Той погледна малката брошка с емайлирания часовник.

— Полунощ — повтори Диклън и й показа. — Погледни и твоя.

Пръстите й трепереха леко, когато извади часовника.

— Господи! — ахна Лена, когато видя часа. — Защо?

— Ще разберем. Трябва да вляза вътре — отговори Диклън и погледна към третия етаж. — Трябва да се кача в детската стая. Бебето…

Още докато говореше, чуха жален плач.

— Хайде да изчезваме, Диклън. Да се качим в колата и да се махнем оттук.

Но той вече влизаше вътре.

— Бебето плаче. Мари Роз е гладна. Има нужда от мен. Родителите на Люсиен спят. Винаги се качвам горе рано, когато той не си е у дома. Мразя да седя с тях в салона след вечеря. Чувствам, че тя никак не ме харесва.

Гласът му се бе променил. Кажунският акцент се долавяше ясно.

— Диклън.

— Клодин ще я полюлее и ще я преоблече, но моята красива Роз се нуждае от майка си. Не ми е приятно, че е чак на третия етаж — продължи Диклън и забърза по коридора. — Но мадам Жозефин винаги постига своето. Е, невинаги — поправи се той усмихнато. — Ако го постигаше винаги, щях да съм храна на алигаторите вместо съпруга на Люсиен. А той ще се върне утре. О, толкова силно ми липсва.

Той тръгна нагоре по стълбите и Лена чу ускореното му дишане.

— Трябва да се кача — изрече той със собствения си глас. — Трябва да вляза вътре. Да видя.

Лена събра смелост и го хвана за ръката.

— Ще отидем заедно.

Ръката му трепереше. Студен полъх вледени костите му. Зави му се свят. Той обаче се пребори със страха си и отвори вратата.

Препъна се. Лена се опита да го задържи, но той падна на колене.

— Той влиза. Пиян е. Не искам да идва тук, но не мога да го изгоня. Всички твърдят, че прилича много на Люсиен, но не виждат очите му. Трябва да го отдалеча от бебето си. Иска ми се Клодин да не беше отишла на среща с Джаспър. Нямам желание да съм тук сама с Жулиен. Плаши ме. Но не искам да му покажа страха си.

Очите на Диклън приличаха на парчета стъкло. Лицето му бе пребледняло.

— Диклън! О, Господи, Диклън, върни се! — изви Лена и стисна силно ръката му.