Нора Робъртс - Публични тайни

— Хайде!

— Мислех, че ще остана тук.

— Бев… — И по-рано бяха спорили. — Ти си моя жена. Хората искат да знаят за теб, за нас двамата. — Опита се да потисне раздразнението си от нежеланието й да разбере. — Ако сега им дадем малко, те няма да ни преследват толкова много. — Казваше го и си вярваше. — Важно е и заради Ема. Искам всички да видят, че ни сме семейство.

— Семейството трябва да е личен проблем.

— Може би, но историите за Ема са вече разгласени тук. — Беше чел десетина, в които я наричаха „дете на любовта“. Звучеше му твърде странно, тъй като тя не беше плод на нещо, поне малко приличащо на любов.

Бев се заоблича с ненавист към интервюто. Двадесет минути по-късно отвори на почукването.

— Джоно!

Той й се усмихна.

— Знаех си, че не можеш да стоиш далеч от мен.

Прегърна я и я целуна с преувеличена страст. Докато тя се смееше, той погледна над главата й към идващия Брайън.

— А така, разкрити сме. По-добре да си признаем.

— Откъде намери тази смешна шапка? — беше единственият коментар на Брайън.

Джоно остави Бев и оправи широкополата си мека бяла шапка.

— Харесва ли ти? За хепънинга е.

— Приличаш на сутеньор — заяви му той, преди да се отправи към барчето.

— Знаех си, че изборът ми е сполучлив. С риск за живота си успях да се измъкна и да пазарувам на Пето Авеню. Бих пийнал от това, сладур. Кимна към уискито, от което Брайън си наливаше.

— Излизал си? — Застана с бутилка в едната ръка и чаша в другата.

— С тъмни очила, с туника на цветя… — Сбърчи нос. — И разбира се, хипарско герданче. — Наля си в чашата, която Брайън държеше. С въздишка на задоволство се отпусна върху дивана. — Тук ми е мястото, моето момче. Аз съм луд по Ню Йорк.

— Пит ще ти откъсне главата, ако разбере, че си излизал на своя глава.

— Педераст — каза Джоно весело. — Макар че не е точно по вкуса ми. — Усмихнат, сложи чашата на пода. — Къде е малката?

— Спи. — Бев си взе цигара.

На следващото почукване отвори Брайън. Влезе Стиви, кимна разсеяно и се насочи към бара. Последва го П. М., леко пребледнял, и веднага се отпусна на един стол.

— Пит реши интервюто да бъде тук — съобщи той. — Репортерите ще дойдат с него. Откъде взе тази шапка, Джоно?

— Дълга и тъжна история, синко. — Забеляза Ема, която надничаше през открехнатата врата на спалнята. — Не поглеждайте нататък, имаме си компания. Здравей, личице!

Тя се засмя тихо, но не влезе. Очите й бяха приковани към Брайън.

Той отиде при нея и я потупа.

— Ема! Как се чувстващ като международен пътник?

Мислеше си, че е сънувала момента, когато я беше завил в леглото и целунал по бузката. Но не е било сън, защото беше тук, усмихваше й се, а от гласа му гаденето й премина.

— Гладна съм — заяви тя и му отправи щастлива усмивка.

— Не съм изненадан. — Целуна я точно по трапчинката. — Какво би казала за шоколадова торта?

— Супа — намеси се Бев.

— Торта и супа — съгласи се той. — И, разбира се, чай.

Сложи я на пода и позвъни на камериерката.

— Ела тук, Ема. Имам нещо за теб. — Джоно потупа възглавницата до себе си. Тя се поколеба. Често пъти и майка й казваше така. Но нещото се оказваше плесница. Обаче Джоно се усмихваше съвсем искрено. Когато седна до него, той извади малко прозрачно пластмасово яйце от джоба си. Вътре имаше пръстенче с евтин червен камък.

Ема леко ахна, когато го пое в ръка. Онемяла, обръщаше яйцето насам-натам, следейки удрянето на пръстенчето в стените.

Джоно си помисли, че става смешен, но беше развълнуван повече, отколкото искаше другите да забележат. Отвори яйцето и постави пръстена на пръста й.

— Ето. Ние сме сгодени.

Очите й засияха първо към пръстена, после към него.

— Можели да седна в теб?

— Дадено. — Наведе се към ухото й. — Но ако си намокриш гащите, годежът се разваля.

Седнала в скута му, тя се засмя и започна да си играе с пръстена.

— Първо жена ми, после дъщеря ми — закачи го Брайън.

— Би трябвало да се страхуваш само ако имаш син — Стиви изрече думите със същата лекота, с която глътна питието. Но веднага след това му се щеше да си отхапе езика. — Съжалявам — измърмори. В стаята всички млъкнаха. — От махмурлука е. В ужасно настроение съм.

На вратата се почука и Джоно само сви рамене.

— По-добре покажи прочутата си усмивка, синко. Шоуто започва.

Когато брадатият млад репортер седна между тях, Джоно все още беше ядосан, но не го показваше. Мислеше си, че те въобще не могат да си представят как се чувства. Никой освен Брайън, с когото бяха приятели от детинство. Наричаха го „педал“, „хомо“. Точно това го бе наранявало много повече от случайно получените удари. Ако не бяха верността и винаги готовите юмруци на Брайън, лицето му досега многократно да е станало на кайма.