Нора Робъртс: Далеч на север

Да спре кръвта, се беше оказало също толкова невъзможно, колкото да спре дъжда. И двете неща бяха свръх силите му и на онази балтиморска уличка пороят отми всичко, което беше останало от приятеля му.

„Аз трябваше да умра — помисли си той, — а не Джак. Той трябваше да се прибере при жената и децата си, а аз да умра на мръсната уличка под мръсния дъжд.“

Но той се беше отървал с куршум в крака и още един, който беше преминал малко над кръста му — достатъчно, за да го свали и забави, и Джак да влезе пръв.

Няколко секунди, дребна грешка и един добър човек беше мъртъв.

А сега трябваше да живее с вината. Беше мислил за самоубийство, но това беше егоистично решение и с нищо нямаше да помогне на неговия приятел и партньор. Да живее с вината, беше много по-трудно, отколкото да умре.

Да живееш, беше по-голямо наказание.

Той стана и влезе в банята. Почувства се безкрайно благодарен за тънката струя гореща вода, която потече от душа. Щеше да мине доста време, преди тя да отмие пластовете пот и мръсотия, но това нямаше значение. Не бързаше за никъде.

Щеше да се облече, да слезе долу и да пие кафе. Можеше да се обади на кмет Хоп и да отиде да разгледа участъка. Да се постарае да се държи по-нормално и да поправи донякъде първото впечатление за глупак със замъглен поглед.

Щом се изкъпа и избръсна, се почувства по-добре. Извади чисти дрехи и се преоблече.

Взе шапката, шала и палтото си и се огледа в огледалото.

— Началник на полицията Игнейшъс Бърк, Лунаси, Аляска. — Той поклати глава и едва не се усмихна. — Е, шерифе, да идем да ти вземем звездата.

Тръгна надолу, изненадан от тишината. От онова, което беше чел за града, смяташе, че в места като „Хижата“ се събират повечето жители. Зимните нощи бяха дълги, тъмни и самотни и очакваше да чуе шум от бара, тракане на билярдни топки, някоя стара кънтри мелодия от джубокса.

Но когато влезе в ресторанта, красивата Роуз пак наливаше кафе. Може би дори на същите двама мъже, но Нейт не беше сигурен. Момченцето й седеше на масата и оцветяваше книжката си с пълна пара.

Той погледна часовника си, сверен по местно време. Седем и десет.

Роуз се обърна и му се усмихна.

— Шерифе.

— Тази вечер е доста спокойно.

Лицето й се озари от усмивка.

— Сутрин е.

— Моля?

— Седем часът сутринта. Сигурно ще искате да закусите.

— Аз…

— Ще ви трябва време, за да свикнете. — Тя кимна към тъмните прозорци. — След няколко часа ще се съмне за малко. Защо не седнете? Като начало ще ви донеса кафе.

Беше спал повече от дванадесет часа и не знаеше дали да се притеснява или да се радва. Не си спомняше кога за последен път е прекарал в неспокойна дрямка повече от четири-пет.

Остави палтото си на пейката в едно от празните сепарета, но после реши да поработи върху социалните си контакти. Приближи се до масата на Джеси и почука по гърба на стола.

— Свободно ли е мястото?

Момчето го погледна преценяващо изпод вежди и кимна. Прехапало език, то продължи да оцветява, докато Нейт сядаше.

— Много хубава лилава крава — отбеляза той, наблюдавайки работата му.

— Кравите не са лилави, освен ако не ги боядисаш.

— Чувал съм нещо такова. Учиш ли рисуване в гимназията?

Очите на Джеси се разшириха.

— Още не ходя на училище, само на четири съм.

— Сериозно? На четири? Аз пък помислих, че си поне на шестнайсет.

Нейт се облегна и намигна на Роуз, която донесе бяла чаша с дебели стени и му наля кафе.

— Имах рожден ден с торта и един милион балона. Нали, мамо?

— Да, Джеси. — Тя постави менюто до лакътя на Нейт.

— Скоро ще си имаме и бебе. А у дома си имам две кучета и…

— Джеси, остави шериф Бърк да прегледа менюто.

— Всъщност се канех да попитам Джеси какво ще ми препоръча. Какво е най-вкусно тук?

— Палачинките.

— Да бъдат палачинки тогава. — Той върна менюто на Роуз. — Всичко е наред.

— Ако има проблем, само ми кажете.

Но бузите й бяха поруменели от удоволствие.

— Какви кучета имаш? — попита Нейт и докато ядеше, беше затрупан с разкази за постиженията на домашните любимци на Джеси.

Чинията палачинки и симпатичното момченце бяха много по-приятен начин да започнеш деня, отколкото повтарящите се кошмари. Настроението му се подобри. Нейт тъкмо се канеше да се обади на Хоп, когато тя влезе през вратата.

— Чух, че вече си станал — каза тя и отметна качулката. От парката й се посипа сняг. — Изглеждаш по-добре от вчера.

— Съжалявам, че не се появих.

— Няма нищо. Наспал си се и си закусил добре в приятна компания — добави тя и се усмихна на Джеси. — Готов ли си за обиколка?