Нора Робъртс: Далеч на север

Той изчака, за да се увери, че са се отдалечили, преди да заключи вратата. После съблече парката си и я остави да падне на пода, свали плетената си шапка и я захвърли. Същото направи и с шала си. Терможилетката му ги последва.

Останал по риза, панталони, термофланелка и ботуши, той отиде до масата, взе супата и лъжицата и ги отнесе пред тъмния прозорец.

Според часовника на нощното шкафче беше три и половина следобед, а навън бе тъмно като в полунощ. Уличните лампи светеха, отбеляза той, докато сърбаше супата, и в светлината им се виждаха очертанията на сгради. Бяха украсени за празниците с цветни крушки, а по покривите имаше фигури на Дядо Коледа и елените му.

Но не се виждаха хора, нямаше движение или каквито и да било признаци на живот.

Ядеше механично, прекалено уморен и гладен, за да усети вкуса на чорбата.

„През този прозорец се вижда само снимачната площадка — помисли си. — Сградите са сигурно фалшиви фасади, а шепата хора, които срещнах долу — персонажи от илюзията ми.“

Може би това беше просто халюцинация, породена от депресия, гняв и мъка — от ужасната смесица на чувства, която го беше запратила в бездната.

Утре щеше да се събуди в апартамента си в Балтимор и да се опита да събере сили, за да преживее още един ден.

Взе сандвича и го изяде до прозореца, загледан в пустия черно-бял свят, украсен с гирлянди от разноцветни лампички.

Може би трябваше да се потопи в него. Да стане част от тази странна илюзия, а после да потъне в мрака като последната сцена от стар филм. И всичко щеше да свърши.

Докато стоеше и мислеше, че донякъде се надява това да се случи, на улицата се появи силует. Беше облечен в червено — ярко и дръзко — и сякаш изникна от безцветната сцена долу, за дай вдъхне живот.

Движенията му бяха сигурни и бързи. Живот с мисия, движение с цел. Бързи, уверени крачки върху белотата, които оставяха следи като сенки върху снега.

Тук съм. Тук съм и живея.

Не знаеше дали е мъж, жена или дете, но яркият цвят и уверената походка привлякоха вниманието му.

Сякаш усетила, че я наблюдават, фигурата спря и погледна нагоре.

Нейт отново имаше чувството, че е попаднал в черно-бял филм. Бяло лице, черна коса. Но заради мрака и разстоянието те изглеждаха някак размазани.

Настъпи дълъг миг на неподвижност и тишина. После фигурата отново се раздвижи, тръгна към „Хижата“ и изчезна от погледа му.

Нейт дръпна пердетата и се отдалечи от прозореца.

След миг колебание свали куфарите от леглото и ги остави на пода, без да ги отваря. Съблече се, без да обръща внимание на студа, и се пъхна под купчина одеяла, както мечка влиза в пещера за зимния си сън.

Лежеше там — мъж на тридесет и две години с разрошена кестенява коса, която се виеше около продълговато слабо лице, изпито от умората и отчаянието, замъглило очите му с цвят на дим. Макар че храната беше поуспокоила стомаха му, организмът му се възстановяваше бавно — като на човек, прекарал тежък грип.

Щеше му се Барби — Чарлийн — да му беше донесла бутилка пиене вместо кафето. Не пиеше много, което му беше попречило да затъне и в алкохолизъм, освен всичко останало. И все пак няколко хубави глътки щяха да му помогнат да изключи съзнанието си и да заспи.

Сега дочу вятъра. Преди този звук го нямаше — това стенание зад стъклата. Освен него чуваше как сградата скърца и собственото си дишане.

Три самотни звука, които звучаха още по-самотно като трио.

Изключи ги, каза си той. Изключи всичко. Щеше да поспи няколко часа, после да измие под душа мръсотията от пътуването и да се налее с кафе.

След това щеше да мисли какво да прави, по дяволите. Угаси лампата и стаята потъна в мрак. След секунди съзнанието му я последва.

Мракът го обграждаше и всмукваше като кал, когато изплува от съня. Когато излезе на повърхността, пробил си път към въздуха, пое дълбоко дъх. Докато се мъчеше да се измъкне изпод одеялата, усети, че кожата му лепне от пот.

Въздухът миришеше необичайно — на кедър, на студено кафе, долавяше се и лек лимонов аромат. После си спомни, че не е в апартамента си в Балтимор.

Беше откачил и заминал за Аляска.

Луминесцентният циферблат на часовника показваше пет и четиридесет и осем.

Значи беше успял да поспи, преди сънят да го върне обратно в реалността.

В съня му също винаги беше тъмно. Тъмна нощ и сив мръсен дъжд. Миришеше на кордит и на кръв.

Исусе, Нейт, божичко. Улучиха ме.

Студен дъжд се стича по лицето му, а между пръстите му капе топла кръв. Неговата и на Джак.