Нора Робъртс - Съдружник по неволя

Почти по същия начин флиртуваше и с клиентките, но по всичко личеше, че не отива по-далеч. Никога не беше се женил и макар да бе изоставял семейството си понякога с месеци, дори години, беше напуснал корабите, за да стъпи здраво на сушата, когато болестта бе повалила баща му.

В негово присъствие Рейчъл неизменно изпитваше раздразнение. От друга страна, тъкмо онова, което най-много я вбесяваше, предизвикваше тъй трепетно вълнение, та не можеше да е друго освен страстно желание.

Тя се опитваше да охлади поривите си, като си напомняше, че по принцип не се оставя да я управляват потребностите на плътта. Проявяваше страст, без съмнение. Когато ставаше дума за работата й, за семейството или амбициите й. Ала мъжете, макар да й бе приятно присъствието им и общуването с тях, досега не бяха се нареждали сред факторите от първостепенен интерес.

Сексът заемаше още по-незначително място в списъка на приоритетите. И тъкмо затова й бе крайно неприятно да признае обхваналата я раздразнителност.

Та що за човек бе Закари Мълдун в края на краищата и нямаше ли да е по-добре, ако се въздържи да го опознае отблизо?

Прекрачи от сянката под светлината на улична лампа, стресна се и без малко да извика.

— Къде си била, по дяволите?

— Аз… Мътните да те вземат, изплаши ме до смърт. — Измъкна треперещата си ръка от чантата, където държеше газов пистолет. О, колко мразеше да я стряскат по този начин. Мразеше да се чувства принудена да признае колко е уязвима. — За какво си се скрил тук?

— Теб търсех. Не се ли случва да си поседиш у дома?

— Нима не знаеш, Мълдун, моят живот е един безкраен купон. — Рейчъл изкачи стъпалата и пъхна ключа във външната врата. — Какво искаш?

— Ник избяга.

Рейчъл рязко спря на прага и той се блъсна в нея.

— Какво искаш да кажеш, как тъй избягал?

— Измъкнал се е през кухнята по някое време следобеда, когато Рио не е бил наблизо. Не мога да го открия. — Кипеше от гняв — насочен към Ник, към Рейчъл, към себе си, — та бе нужно да впрегне цялата си воля, за да не забие юмрук в стената. — Търся го вече пет часа.

— Разбирам. Не изпадай в паника. — Мозъкът й вече прехвърляше възможни начини на действие, докато прекосяваше тясната площадка в посока към асансьора. — Рано е още, едва десет е. Все пак той не е малко дете.

— Тъкмо в това е бедата. — Ядосан като че ли най-вече на себе си, Зак я последва в кабината. — Мисли се за прекалено голям. Накарах го да обещае, че ще ми казва кога излиза и къде отива. А сега май се е помъкнал при бандата.

— Не съм очаквала за един ден да скъса с тях. — Докато асансьорът пълзеше нагоре към четвъртия етаж, Рейчъл продължаваше да си блъска главата какво да предприемат. — Можем да тръгнем да го търсим напосоки из града, а можем и да повикаме на помощ тежката кавалерия.

— Кавалерия?

— Алекси — каза Рейчъл и тръгна по коридора.

— Без ченгета — отсече Зак, като хвана ръцете й. — Няма да пратя ченгета подире му.

— Алекси не е обикновено ченге. Той е мой брат. — Като се мъчеше да възпре желанието да избухне, Рейчъл издърпа пръстите си. — Не забравяй, че аз съм служител на съда. Ако Ник нарушава неговите разпоредби, не мога да си затворя очите.

— Няма да допусна отново да го тикнат в килията едва седмица, след като го измъкнах.

— Ние го идмъкнахме — поправи го тя и отключи вратата на апартамента си. — Щом не искаш нито помощта, нито мнението ми, не трябваше да идваш.

— Мислех, че двамата можем да го потърсим — мрачно отвърна Зак и я последва вътре.

Стаята не беше по-голяма от онази на Ник, ала тук определено се усещаше присъствието на жена. В обстановката нямаше нищо сладникаво. Ярки цветове по бухналите възглавнички, нахвърляни по канапето, недогорели ароматизирани свещи, поувехнали хризантеми в порцеланова ваза.

На едната стена бе окачено огромно огледало в бронзова рамка, което видимо се нуждаеше от освежаване. Погледа привличаше и немалка мраморна скулптура в единия ъгъл. На посетителя тя заприлича на русалка, излязла от морето. Имаше и други по-малки фигури, всички със свое страстно, едва ли не свирепо излъчване. Вълк от дърво, изправен на задните си лапи, сякаш всеки миг ще се откъсне от дъбовата стойка, преплетени закривени пръсти от бронз и мед, които внушаваха гледката на стихиен пожар, тънка и гъвкава коварна кобра от малахит.

По стените имаше и рафтове с книги, десетина фотографии в рамка… и всичко това наситено с уханието на жена.

Зак се почувства ужасно неловко. Пъхна ръце в джобовете си от страх да не събори някой от изящните свещници. Майка му много обичаше тия красиви вещи. Свещи и цветя, и сини купи от китайски порцелан.