Нора Робъртс - Съдружник по неволя

Мастиленочерното му лице лъщеше от горещината в кухнята. На едната буза, от гарвановочерното око до масивната челюст, личеше дълбок белег. Ръчищата, подобни на чукове, внимателно приготвяха някакъв особен сандвич.

— Рио, това е Рейчъл Станисласки, адвокатът на Ник.

— Здраастии! — Рейчъл долови напевните нотки на островитяните от Малайзия. — Това момче мие чиниите като за световно. За цялата вечер да е счупил най-много пет-шест.

Застанал пред огромната двойна мивка, с пяна до лактите, Ник извърна смръщеното си лице.

— Ако наричаш работа да чистиш помията на разни мърльовци, можеш просто…

— Пред дамата такива приказки да не съм чул. — Рио вдигна малко сатърче, с лек удар разполови сандвича, сетне го сряза на четири. — Мама винаги е казвала, че с миенето на чинии най-много време ти оставя, речеш ли да се взреш в душата си. Тъй че търкай чиниите и се взирай, момче.

Ник лесно можеше да му затвори устата. И още как! Само дето не беше лесно да се сопнеш на човек, дето е грабнал сатъра.

Рио се усмихна, забелязал, че Рейчъл поглежда сандвича.

— Да приготвя нещо топло, а? Ще хапнете, като си свършите работата.

— О, аз… — Устата й вече се пълнеше със слюнка. — Трябва скоро да се прибирам.

— Че Зак ще ви изпрати, като свършите. Късно е за сама жена да ходи по улиците.

— Не е необходимо…

— Сипи й от твоето чили, Рио — предложи Зак, като поведе Рейчъл към стълбите. — Няма да се бавим.

Рейчъл се почувства неловко, тъй близо бяха един до друг на тясното стълбище. Около мъжа се носеше мирис на море, онова солено, заредено с електричество ухание, предвещаващо буря.

— Предложението ви е много мило, Мълдун, но нямам нужда нито от храна, нито от придружител.

— Ще получите и двете, независимо дали искате, или не. — Той се извърна към нея, за да е по-убедителен, и телата им леко се докоснаха. — Аз например никога не споря с Рио. Срещнах го в Ямайка преди около шест години… Тъкмо се заформяше тупаник в някакъв бар. С очите си видях как повдига един дебелак и го изхвърля през стената. Няма по-кротък от него, стига да не го ядоса човек, че тогава не се знае. — Зак посегна и хвана кичур от косата й. — Мокра е.

Тя бутна ръката му и заповяда на сърцето си да престане да блъска в ушите й.

— Навън вали.

— О, да. Усетих по миризмата. Приятно е да ви се любува човек, Рейчъл.

Не можеше да пристъпи нито напред, нито встрани, затова стори единственото възможно. Настръхна като хваната натясно дива котка.

— Пречите ми да мина, Мълдун. Съветвам ви да ми направите път и да спестите ирландския си чар за някой, който би го оценил.

— Само минутка. Онзи ден, като викнахте след брат си, това руски ли беше?

— Украински — рече тя през стиснати зъби.

— Украински значи — замислено повтори Зак. — Така и не успях да стигна до Съветския съюз.

— Нито пък аз. Нямате ли желание да оставим тоя разговор за по-късно, след като огледам жилището ви?

— Дадено. — Той отново тръгна нагоре. — Не е нищо особено, но ви уверявам, че е направо разкош в сравнение с дупката, от която измъкнах Ник. Не мога да си обясня защо… — Спря се насред думата и сви рамене. — Станалото станало.

А Рейчъл имаше чувството, че това е само началото.

Макар да очакваше да й се стоварят куп неприятности, Рейчъл сериозно се зае с поставената задача. Предполагаше, че лесно ще се справи с натоварената програма, допълнителните часове, които трябваше да жертва за сметка на личния си живот, нацупената физиономия на Ник и неотслабващата му враждебност. Най-големи грижи обаче й създаваше принудителната близост със Закари Мълдун.

Не можеше да го изолира, нито пък бе в състояние да работи в негово присъствие. А задължението да прекарва почти целия ден в неговата компания увеличаваше напрежението до крайност.

Да можех само да не му обръщам внимание, мислеше си тя, като тръгна от спирката на метрото към своя апартамент след семейния неделен обяд. Ала ето че бе минала цяла седмица, а тя не успяваше да изпълни намерението си.

Мъжът беше груб, избухлив, а сигурно и агресивен, предположи тя. И в същото време очевидно беше загрижен за по-малкия си брат, щом като прие да се изръси с такава огромна сума, а и което бе по-важно — да отдели време и усилия, за да помогне на момчето. Когато не беше на работа, се обличаше в дрехи, които подхождаха повече на попаднат в панера за парцали, отколкото върху високата мускулеста фигура. И въпреки това апартаментът над бара беше подреден като кутийка. Безбройните противоречиви впечатления просто я объркваха. Зак непрекъснато търсеше повод да я докосне — по ръката, по косата, по рамото, — ала никога не прекрачваше границата, макар тя да очакваше сблъсъка.