Нора Робъртс - Опасна тайна

Коко цялата засия и го хвана под ръка.

— Благодаря ви. А сега защо да не си поприказваме?

Тя го заведе до люлеещия се стол пред камината, тъй като знаеше, че пружините на дивана отдавна бяха сдали багажа.

— Трябва да извиня Кейти. Тя е много темпераментна, ала има златно сърце.

Трент наведе глава.

— Ще се помъча да ви повярвам.

— Е, нали сте тук. Това е важното — Коко седна срещу него. — Убедена съм, че Замъкът и неговата история ще ви очароват!

Той се усмихна, като си помисли, че вече е очарован от обитателите му.

— Дядо ми — започна възрастната дама, като посочи портрета на един мъж със строго лице и тънки устни, който висеше над камина. — Той е построил къщата през 1904 година.

Трент се загледа в очите, пълни с неодобрение, и свъсените вежди.

— Изглежда… страхотен — забеляза учтиво той.

Коко се разсмя.

— О, наистина! И доколкото знам, е бил безмилостен. Спомням си Фъргюс Калхун като треперещ старец, който спореше със сенките. Накрая го изпратиха в старчески дом през четиридесет и пета, след като се опита да застреля иконома заради лошата храна. Беше съвсем невинен… Дядо искам да кажа. Не икономът.

— Разбирам.

— Преживя още дванадесет години и стигна осемдесетте. Калхунови или живеят до дълбока старост или умират трагично млади — тя кръстоса дългите си здрави крака. — Познавах баща ви — неочаквано смени темата.

— Моят баща?

— Да. Бегло. Той ме придружаваше на някои партита през нашата младост. Спомням се, че танцувах с него един възхитителен котильон в Нюпорт. Беше много елегантен и хубав. И фатално чаровен. Беше направо поразителен — старата дама се усмихна. — Вие много приличате на него.

— Как така ви е оставил да му се изплъзнете от ръцете?

В очите й се мярна чисто женско задоволство.

— Напълно сте прав. Как е той?

— Добре. Мисля, че ако тогава бе осъществил връзката, сега нямаше да съм тук.

Тя вдигна вежди. Като жена, която следеше светските клюки редовно, беше добре запозната с разводите на Сейнт Джеймс старши.

— Последният му брак изглежда не върви много добре?

Това едва ли бе тайна за някого, ала Трент се почувства неудобно.

— Нещо такова. Да му предам ли вашите поздрави, когато го видя?

— Моля — една болезнена тема, отбеляза си на ум Коко, и я смени. — Кой ви запозна с Кейти?

Съдбата, помисли си Трент.

— Нуждаех се спешно от сервиз. Или по-точно моята кола се нуждаеше. Не направих веднага връзка между „Кейти Авторемонти“ и Катрин Калхун.

— Не бих ви обвинила — рече Коко и плесна с ръка. — Надявам се, че не е била… Как да кажа… Прекалено страшна.

— Щом още съм жив! Вашата племенница явно не иска да продава.

— Така е — намеси се Кейти, като влезе, бутайки пред себе си количката с подноса за чай, която постави между двата стола. — И ще трябва повече от присъствието на някакъв си нафукан бостончанин, за да бъда убедена.

— Катрин, за грубостта няма извинение!

— Всичко е наред — Трент се облегна назад. — Започвам да свиквам. Всичките ви племенници ли са толкова, как да кажа… напористи, госпожо Макпайк?

— Наричайте ме Коко. Те са чудесни момичета. — Тя взе чайника и се обърна към Кейти. — Ти нямаш ли работа, скъпа?

— Ще почака.

— Но ти отвори сервиза само преди два часа…

— Днес нямам клиенти — Кейти седна на облегалката на дивана и скръсти ръце.

— Добре тогава. Сметана или лимон, Трентън?

— Лимон, ако обичате.

Като люлееше небрежно крака си, Кейти ги наблюдаваше как пият чай и си говорят. Безсмислени приказки, помисли си тя. Губене на време.

Той беше от мъжете, които още от пеленки са възпитани да седят в гостните и да си говорят глупости. Скуош, поло, голф. Ръцете му сигурно са като на бебе. Под добре скроения костюм тялото му вероятно е меко и закръглено. Мъже като него не се изпотяват, не чувстват. Седят си по цял ден зад бюрото, купуват и продават и никога не се сещат за съдбите, които разрушават. За мечтите или надеждите, които събуждат или отнемат.

О! Кейти нямаше да му позволи да обърка нейната съдба. Нямаше да му позволи да покрие тези любими, напукани стени с тапети. Нямаше да му позволи да превърне стария салон за танци, пълен със спомени, в нощен бар. Нямаше да му позволи да докосне и един сантиметър от пропуканите греди на покрива. Тя щеше да се погрижи за това. И за него също.

Ама че ситуация, мислеше си Трент. Пиеше чай и си бъбреше кротко с Коко, докато кралицата на амазонките, както бе кръстил Кейти, седеше на хлътналия изтърбушен диван, клатеше крака и си точеше зъбите. В друг случай той просто би се извинил учтиво, би се върнал в Бостън и би прехвърлил цялата работа на своите агенти. Ала отдавна не беше се сблъсквал с истинско предизвикателство. А това тук беше може би точно това, което му трябваше, че да го върне отново на пистата.