Нора Робъртс - Безсрамна добродетел

Грейс бе споменала за Кевин само веднъж. Катлин й каза, че не желае да говорят за него, нито за Джонатан. Познаваше твърде добре сестра си, за да разбере, че тя вече съжалява, че я е поканила. Но което беше по-лошо — самата Грейс вече съжаляваше, че дойде, Катлин винаги успяваше да й покаже най-лошите й страни, тези, които при други обстоятелства Грейс успяваше да потуши.

Но тя беше дошла, за да помогне. И щеше да го направи по някакъв начин, независимо от това какво чувстват и двете. „Но за това е необходимо време“, успокояваше се тя, подпряла брадичка на ръката си. Виждаше светлината в прозорците на съседната къща.

Вече не можеше да чуе звъненето на телефона, сестра й беше затворила вратата на кабинета си и тя също беше затворила своята. Чудеше се колко ли още позвънявания ще приеме сестра й тази вечер. Още колко мъже ще задоволи, без дори да е видяла лицата им? А дали между обажданията не проверяваше тетрадки? Щеше да е забавно, ако го правеше. Искаше й се да е забавно, но не можеше да престане да забелязва напрежението, изписано на лицето на Катлин.

Нищо не можеше да направи! Грейс закри очите си с ръце. Катлин беше решила да се справи с нещата по свой начин.

Беше чудесно да чуе отново гласа й, който обещаваше. Смеха й — този малко дрезгав, насечен смях. Този път беше облечена в нещо черно, тънко и прозрачно, което човек, ако пожелае, може да разкъса. Това би й харесало, помисли си той. Би й харесало, ако сега е с нея, ако разкъсва дрехите й.

Мъжът, с когото говореше, почти не казваше нищо. Беше щастлив. Ако затвореше очи, можеше да си представи, че тя говори на него. Само на него. Можеше да я слуша с часове. След време думите вече нямаше да имат значение. Щеше да остане само гласът й — топъл, възбуждащ, разливащ се от слушалката по цялото му тяло. Някъде в къщата работеше телевизор, но той не го чуваше. Чуваше само Дезире.

Тя го желаеше.

Понякога в мислите си я чуваше да вика името му — Джерълд. Може би щеше да го каже с този полусмеещ се глас, който толкова много харесваше. Когато отиде при нея, тя ще разтвори ръце и ще го произнесе — бавно, без дъх. Джерълд.

Ще правят любов по всички начина, които му е описвала.

Той ще е мъжът, който най-сетне ще я задоволи. Той ще е мъжът, когото тя ще предпочете пред всички останали. Тя ще шепти името му отново и отново. Като шепот, като мъркане, като вик.

Джерълд, Джерълд, Джерълд.

Изтръпна. Облегна се на въртящия се стол пред компютъра си. Беше на осемнадесет години. Беше се любил с жени само в мечтите си. А днес мечтите му бяха свързани само с Дезире.

И беше луд.

— И къде ще ходите?

Ед беше спечелил на ези-тура и затова караше. Заедно с партньора си Бен Парис бяха прекарали по-голямата част от деня си в съда. Не беше достатъчно само да хванат лошите момчета, а трябваше да прекарат часове наред в даване на показания срещу тях.

— Какво?

— Попитах те къде ще ходите. — Бен държеше една торбичка „M&M“ и постоянно ядеше от нея. — С писателката.

— Не знам. — Спря на червения светофар, поколеба се, видя, че е чисто и пресече.

— Не спря напълно. — Бен схруска един бонбон. — Условието беше, че ще спазваш светофарите.

— Нямаше никой. Мислиш ли, че трябва да си сложа вратовръзка?

— Как бих могъл да ти отговоря, след като не знаеш къде ще ходите? Освен това с вратовръзка изглеждаш отвратително. Приличаш на бик със звънче около врата.

— Благодаря, партньор.

— Ед. Светофарът се смени. Виж сигнала… по дяволите. — Той пусна бонбона в джоба си, докато Ед пресече кръстовището. — И колко време ще остане известната романистка в града?

— Не знам.

— Какво значи не знам! Нали си говорил с нея?

— Не съм я питал. Не мисля, че това ми влиза в работата.

— Жените обичат да ги питат. — Бен натисна с крак въображаемата спирачка на пода, докато Ед завиваше зад ъгъла. — Книгите й са добри, в тях се чувства твърдост и характер. Предполагам, спомняш си, че аз ти отворих очите за тях.

— Искаш да кръстя първото си момче на теб ли?

Със сподавен смях Бен натисна запалката на колата.

— Прилича ли на снимката на корицата?

— По-хубава е.

Когато Бен си запали цигара, Ед се намръщи и отвори прозореца.

— Има големи сиви очи. И обича да се усмихва. Усмивката й е страхотна.

— Не ти е било необходимо много време, за да хлътнеш до уши, нали?

Ед неспокойно се намести и продължи да гледа в пътя.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Виждал съм те и друг път.