Нора Робъртс - Зовът на сърцето

В тигана цвърчеше бекон. Кафето ухаеше чудесно.

— Какво, по дяволите, правиш?

Джени се извърна рязко. В една ръка държеше вилица, а другата инстинктивно отскочи към сърцето й. Въпреки неудобния диван, тя бе спала дълбоко. Беше се събудила в прекрасно настроение и изгладняла. Слънцето грееше, викаха чайки, а хладилникът беше пълен. Тогава Джени снизходително реши, че Грант Кембъл заслужаваше още един шанс. Докато се мотаеше из кухнята, се зарече да бъде дружелюбна на всяка цена.

Сега той стоеше срещу нея полугол, с поразрошена от съня коса, с набола брада и съвсем явно ядосан. Тя се усмихна смело.

— Приготвям закуска. Това е най-малкото, което бих могла да направя, за да ви се отблагодаря.

Отново му се стори някак позната. Грант се намръщи.

— Не обичам да ровят из нещата ми.

Джени отвори уста и незабавно я затвори, преди да го бе ужилила с нещо злобно в отговор.

— Не съм счупила нищо, освен едно яйце — поясни тя кротко, като сочеше купата, в която се канеше да разбие яйцето. — Защо не направиш услуга и на двама ни? Налей си чаша кафе, седни и млъкни. — Джени леко отметна глава и му обърна гръб.

Той повдигна вежди, не толкова от почуда, колкото от одобрение. Не всеки умееше да заповяда някому да млъкне с такова меко, медено гласче. Нещо му подсказа, че тя имаше опит в разпореждането. Едва сдържайки усмивката си, Грант взе чаша и изпълни желанието й.

Джени довърши закуската си без да продума. Той усещаше, че тя прави усилия да изглежда равнодушна, незасегната. Инак щеше сопнато да измърмори нещо, а не тъй упорито да мълчи. Бе сигурен, че вътрешно бе изпълнена с негодувание.

От силното кафе Грант се разсъни и огладня. За пръв път седеше в кухничката, докато жена приготвяше закуска за него. Не би искал да привикне към това. И все пак, изживяването не бе неприятно.

Все така безмълвно, Джени сервира бекона и яйцата.

— Защо беше тръгнала към вилата на Лорънс? — запита той.

Тя го изгледа с присвити очи. Аха, опитваме се да поведем учтив разговор, помисли си Джени и едва не изскърца със зъби.

— Ще я наемам — отвърна тя кратко и посоли яйцата си.

— Мислех, че вдовицата я е обявила за продан.

— Така е.

— Малко си закъсняла да наемаш вила на плажа — отбеляза Грант, дъвчейки. — Изпуснала си сезона.

Джени повдигна рамене и взе вилицата.

— Не съм туристка.

— Така ли? — Той се вгледа в нея по начин, който й се стори изпитателен и натрапчив. — Ти си от Луизиана, нали? Ню Орлийнс? Бегън Руж?

— Ню Орлийнс. — Тя забрави досадата и на свой ред се взря в него. — И ти не си тукашен.

— Не съм — рече Грант просто.

А, не на мене тия, каза си Джени, да ми подхванеш разговор и да го срежеш, когато на теб ти изнася.

— защо живееш в този фар? — настъпи тя — не работи, нали? Снощи се водих по светлината от прозореца, а не по прожектора.

— Бреговата охрана се грижи за околността с радар. Фарът не се използва вече двайсет години. Бензинът ли ти свърши? — попита той преди Джени да забележи, че не бе отговорил на първия и въпрос.

— Не. Спрях край пътя за малко и после колата отказа да запали. — Тя сви рамене и схруска парче бекон. — Сигурно ще трябва да се обадя на пътна помощ да пратят влекач.

Грант се изсмя.

— Може би щеше да имаш късмет, ако беше в Бейсайд, обаче в Уинди Пойнт няма да намериш влекач. Ще погледна колата — вметна той, докато приключваше със закуската. — Ако аз не се справя, ще извикаш Бък Гейтс от селото. Той ще я оправи.

Джени се вторачи в него.

— Благодаря — отрони предпазливо.

Грант стана от масата и сложи чинията си в мивката.

— Облечи се — нареди. — Нямам цял ден.

Отново я остави сама в кухнята.

На Джени и се прииска поне веднъж последната дума да бъде нейна. Сложи чинията си върху неговата в мивката. Заразвързва колана на хавлията. Щеше да побърза, преди Грант да промени решението си. Щеше да се възползва от помощта му, а след това много му здраве.

Тя се качи на в третия етаж и влезе в банята да се преоблече. Дрехите й бяха сухи, а студените, влажни гуменки можеше да изтърпи. Надяваше се до един час да бъде във вилата. Така щеше да разполага със следобеда за рисуване. Мисълта я ободри. Тя слезе долу. Грант не беше там. След кратка схватка с тежката врата Джени се озова навън.

Небето бе тъй ясно и светло, че дъхът й едва не секна. От снощната буря нямаше и помен. И последните парцалчета мъгла бяха пометени. Малко бяха местата, където въздухът сияеше от чистота, и това бе едно от тях. Синият небосвод се къпеше в златна светлина, не се мяркаше нито едно облаче.