Нора Робъртс - Тайна звезда

Видя още акварели, но не и портрет на самия Сет. Обикаляше из стаята за гости, любопитна, че тук и само тук той си бе позволил известни приумици. Върху вградените полици бяха подредени статуетки, някои от дърво, а други от камък. Дракони, грифони, магьосници, еднорози, кентаври. И един — единствен крилат кон от алабастър, уловен в среднощен полет.

Тук картините отразяваха магическото — мъглив пейзаж със сребрист замък с кули, извисяваш се в бледорозовото небе, изпъстрено със сенки езеро, от което пиеше самотен елен.

Имаше книги за Артур, за ирландски легенди, за боговете на Олимп и на Рим. А върху малкото бюро от черешово дърво стоеше син кристален глобус и книга за Митра, бога на светлината.

Тя потрепери и обгърна раменете си с ръце. Дали Сет бе взел книгата заради случая, който разследваше, или вече я бе имал? Докосна с ръка тънката книжка и бе сигурна, че бе второто.

Още една връзка между тях, помисли Грейс, изкована още преди да се бяха срещнали. Бе толкова лесно да приеме това, дори да бъде благодарна. Ала се чудеше дали и той чувстваше същото.

Слезе на долния етаж. Чувстваше се странно като у дома си след обиколката, която сама си бе организирала.

Видя чашките от кафе от сутринта в умивалника, един малък знак за интимност, и се усмихна. Намери в хладилника бутилка вино, наля си една чаша и я занесе в хола.

Върна се до библиотеката с намерението да се свие на дивана с книга, за да минава по-бързо времето, и с телевизора за компания. И изведнъж я обзе студ, толкова бърз и силен, че виното затрепери в ръката й. Усети се, че се взира през прозореца, задъхана и вкопчена в библиотеката.

Някой я гледаше! Уплашеният, шепнеш глас, който можеше да е и нейният собствен, отекна в главата й. Някой я гледаше.

Но не видя нищо, освен тъмнината, блещукащата светлина на луната, притихналата къща от другата страна на улицата.

Престани, заповяда си тя. Там няма никой. Няма нищо. Ала се изправи и бързо дръпна завесите. Ръцете й трепереха.

Отпи от виното и се опита да се надсмее над себе си. Късните новини по телевизията я накараха бавно да се обърне. Четиричленно семейство в Бетесда. Убити.

Сега знаеше къде бе отишъл Сет. И можеше само да си представи с какво се занимава.

Тя бе сама. Де Вейн седеше в своята съкровищница и галеше статуетката на богиня Венера от слонова кост. Бе започнал да мисли за нея като за Грейс. Тази мания се разрастваше, измъчваше го и той вече си представяше как двамата с Грейс са заедно, безсмъртни във времето. Тя щеше да бъде неговото най-ценно притежание. Неговата богиня. А Трите Звезди щяха да допълнят колекцията му от безценни вещи.

Разбира се, Грейс първо трябваше да бъде наказана. Грегър знаеше какво трябва да бъде сторено, какво би означавало най-много за нея. А и другите две жени не бяха невинни — те бяха усложнили плановете му, бяха го накарали да се провали. Те трябваше да умрат, разбира се.

След като имаше Звездите и след като имаше Грейс, те щяха да умрат. И тяхната смърт щеше да бъде нейното наказание.

Сега тя бе сама. Би било толкова лесно да я вземе сега. Да я доведе тук. Грейс отначало щеше да се изплаши. Той искаше тя да се изплаши. Това бе част от нейното наказание. След време Грегър щеше да я ухажва, да я спечели. Да я притежава. Те, в края на краищата, щяха да имат няколко живота да бъдат заедно.

В един от тях щеше да я върне на Тереса. Щеше да я направи кралица. Един бог не може да се задоволи с нещо по-малко от кралица.

„Вземи я тази вечер!“ Този глас, който всеки ден говореше все по-силно в главата му, го преследваше. Не можеше да му вярва. Де Вейн успокои дишането си и затвори очи. Нямаше да позволи да бъде припиран. Всяка подробност трябваше да си бъде на мястото.

Грейс щеше да дойде при него, когато той бе подготвен. И щеше да му донесе Звездите.

Сет пресуши последната чаша изстинало кафе и разтърка врата си. Още му се повдигаше от онова, което видя в спретнатата къща в предградията. Знаеше, че според цивилните и новобранците полицаи ветераните свикват с насилствената смърт — с гледките, с миризмите, с безсмислената загуба.

Това бе лъжа.

Никой не можеше да свикне да вижда това, което той бе видял. Ако можеше да свикне, нямаше да носи полицейска значка. Законът има нужда да поддържа чувството за отвращение, за ужас от убийството.

Какво бе накарало един мъж да отнеме живота на собствените си деца, на жената, с която ги бе създал, а накрая и своя собствен? В къщата не бе останал никой, който да отговори на този въпрос. Сет знаеше, че той ще го преследва.