Нора Робъртс - Тайна звезда

— Не постъпвай така със себе си. — Гласът му отново бе тих и овладян. Хвана ръката й. — Това е глупаво. И е дразнещо. Ти там не се преструваше. Ти наистина държиш на това.

— Да, много държа. А това не ме прави героиня и не ме прави по-различна, отколкото бях снощи. — Тя издърпа ръката си. — Аз те желая. Искам да спя с теб. Това те дразни, Сет. Не чувството, а че го казвам така направо. Игри ли предпочиташ? Да се преструвам, че не искам и да ти позволя да ме завладееш?

Де да беше нещо толкова просто.

— Може би искам да разбера коя си ти, преди да стигнем до леглото. Дълго време гледах лицето ти, твоя портрет в къщата ти. И докато гледах, се чудех. И аз те искам. Но искам също всички тези парченца да си дойдат на мястото.

— Може завършеният продукт да не ти хареса.

— Може — съгласи се той.

Грейс се замисли и наклони глава.

— Тази вечер имам ангажимент. Главният спонсор на болницата дава коктейл. Не мога да си позволя да го пропусна. Защо не дойдеш с мен? Пък ще видим какво ще стане след това.

Сет претегли плюсовете и минусите. Знаеше, че това бе стъпка, с възможните последствия от която можеше и да не се справи толкова лесно. Тя не бе просто жена, той не бе просто мъж. Отношенията между тях бяха далеч по-сложни.

Грейс го наблюдаваше.

— Винаги ли обмисляш всичко толкова внимателно?

— Да. — Ала в случая това сякаш нямаше значение, осъзна Сет. — Не мога да гарантирам, че вечерите ми ще бъдат свободни, докато приключа с този случай. — Прехвърляше наум разписания, срещи, писане на отчети. — Но ако успея, ще те взема.

— Осем часа. Ако не дойдеш до осем и петнадесет, ще разбирам, че си зает.

Никакви оплаквания, помисли той, никакви изисквания.

Повечето от жените, които бе познавал, веднага започваха да се цупят, ако работата му се окажеше по-важна.

— Ако не успея да дойда, ще позвъня.

— Както искаш. — Тя седна, отново успокоена. — Не вярвам да си дошъл да се запознаеш с моя таен живот, нито за да си уговориш несигурна среща за коктейл. — Сложи си тъмните очила. — Защо си тук?

Сет извади от вътрешния джоб на сакото си снимката. Грейс за миг зърна кобура и пистолета в него. И се зачуди дали някога му се бе случвало да го използва.

— Предполагам, че се занимаваш основно с административна работа. — Взе снимката от ръцете му, ала продължи да гледа към него. — Сигурно не участваш в много… Как да го кажа, арести?

Стори й се, че забеляза развеселено пламъче в очите му, но устните му оставаха сериозни.

— Предпочитам да участвам лично.

— Да — прошепна тя и си го представи как измъква пистолета. — Предполагам. — Насочи погледа си към фотографията и този път в нейните очи се появи смях. — А, Джо Кул. Или, по-вероятно, Хуан или Жан-Пол Кул.

— Познаваш ли го?

— Не лично, ала със сигурност като тип. Той вероятно може да казва нужните думи на три езика, желязно играе бакара, обича бренди и носи черно копринено бельо. Скъпият му часовник, златните копчета за ръкавели с монограми и пръстенът с диамант са подаръци от почитателки.

Сет заинтригувано седна до нея.

— И какви са нужните думи?

— Ти си най-красивата жена в стаята. Обожавам те. Когато погледна в очите ти, сърцето ми запява. Съпругът ти е глупак и, скъпа моя, трябва да престанеш да ми купуваш подаръци.

— Случвало ли ти се е?

— С известни вариации. Само че аз никога не съм била омъжена и не купувам дрънкулки. Очите му са студени — добави Грейс, — но много самотни жени виждат само блясъка. Това е всичко, което искат да видят. — Тя бързо пое въздух. — Това е човекът, който е убил Мелиса, нали?

Сет понечи да й даде стандартния отговор, ала Грейс погледна към него, а той бе достатъчно близо, за да разчете очите й зад кехлибарените стъкла.

— Така мисля. Навсякъде из къщата има негови отпечатъци. Някои от повърхностите са изтрити, но и много е пропуснал, което ме кара да мисля, че се е паникьосал. Или защото тя е паднала или защото не е успял да намери онова, за което е дошъл.

— А ти клониш към втората възможност, защото това не е типът мъж, който би се паникьосал, че е убил една жена.

— Да.

— Мелиса не е можела да му даде онова, за което е дошъл. Не е можела дори да знае за какво й говори той.

— Така е. Ала това не те прави отговорна. Ако си позволиш да се обвиняваш, ще трябва да обвиниш и Бейли.

Грейс отвори уста и отново я затвори. Пое дълбоко въздух.

— Неоспорима логика, лейтенант — каза след малко. — Значи свалям траура и обвинявам него. Намерихте ли го?