Нора Робъртс - Тайна звезда

— Трябваше да се заема отново за работа — обади се Бейли зад гърба му. — Да правя нещо… Различно, нещо лично мое, преди отново да започна да се занимавам с това. — Остави кутийката с трите диаманта.

— Ваш проект ли е? — попита Сет и посочи към колието на масата.

— Да. Виждам го в съзнанието си. Не мога да рисувам, ала мога да си представям. Исках да направя нещо за Емджей и за Грейс, за да… — Тя въздъхна и седна на един висок стол. — Е, да кажем, че за да отпразнуваме оцеляването си.

— И това е за Грейс.

— Да. — Стана й приятно, че го бе почувствал и се усмихна. — За Емджей виждам нещо по-модерно. Но това е за Грейс. — Внимателно премести недовършената си работа върху една табличка и постави между тях кутийката с Трите Звезди. — Никога не губят въздействието си. Всеки път, когато ги видя, съм потресена.

— Колко време остава, докато свършите с тях?

— Едва бях започнала, когато… Когато се наложи да спра. — Тя се прокашля. — Удостоверих автентичността им. Това са сини диаманти. Ала и музеят, и застрахователният агент предпочитат по-задълбочено изследване. Ще проведа още няколко теста, освен тези, които вече съм започнала или завършила. Един металург прави тестове на триъгълника, но ще ми го дадат след един или два дни. Няма да отнеме повече от седмица, преди да ги предам в музея.

Той извади единия диамант от гнездото му и още щом го хвана в ръката си, разбра, че бе диамантът, който Грейс бе носила със себе си. Каза си, че това е невъзможно. Неопитното му око не би могло да ги различи.

И въпреки това чувстваше нея върху камъка. В камъка.

— Ще ви бъде ли трудно да се разделите с тях?

— Би трябвало да кажа не, след последните няколко дни. Ала наистина ще ми е трудно.

Очите на Грейс имаха същият цвят, помисли Сет. Не цвета на сапфира, а на рядък, силен диамант.

— Струва си да се убие за тях — каза тихо, като гледаше камъка в ръката си. — Да се умре за тях. — После, ядосан на себе си, го остави. — Доведените ви братя са имали клиент…

— Да, те говореха за някакъв клиент, караха се. Томас искаше да вземе парите, първоначалния депозит, и да избяга. — Парите сега бяха проверени, но нямаше голяма надежда да се открие техния източник. — Тимъти му каза, че е глупак, че никога няма да може да избяга достатъчно бързо или достатъчно далеч. Че той… Че клиентът ще го намери. Той изобщо не е човек, така каза Тимъти, или нещо подобно. И двамата се страхуваха, ужасно се страхуваха и бяха ужасно отчаяни.

— За главите си.

— Да, мисля, че са се страхували за главите си.

— Би трябвало да е някой колекционер. Никой не би могъл да предложи тези диаманти за препродажба. — Погледна към скъпоценните камъни които проблясваха като звезди в гнездата си. — Вие намирате, купувате и продавате скъпоценни камъни на колекционери.

— Да. Със сигурност не от мащаба на Трите Звезди, но да. — Бейли разсеяно прокара пръсти през косата си. — При нас може да дойде клиент, който предлага или търси скъпоценен камък. Понякога се случва да търсим определен камък за конкретен клиент.

— Значи имате списък на клиентите си? Имена, предпочитания?

— Да, и имаме списък какво е купил или продал всеки клиент. — Тя сплете ръце. — Томас го пазеше в кабинета си. Тимъти сигурно има копия в своя кабинет. Ще ви ги намеря.

Той леко я докосна по рамото, преди да бе станала от стола.

— Аз ще ги намеря.

Бейли въздъхна с облекчение. Още не можеше да се качи на горния етаж, в стаята, където бе видяла убийството.

— Благодаря ви.

Сет извади бележника си.

— Ако ви помоля да назовете най-големите колекционери, кои имена ви идват наум, без да се замисляте?

— О… — Тя се съсредоточи и прехапа устни. — Питър Морисън в Лондон, Силвия Смит-Симънс в Ню Йорк, Хенри и Лора Мълър тук във Вашингтон, Матю Волински в Калифорния. И, предполагам, Чарлз Ван Хорн, също тук във Вашингтон, макар че той отскоро се занимава. През последните три години му продадохме три прекрасни камъка. Единият беше много красив опал, който аз си бях харесала. Все още се надявам да ми позволи да му го направя на бижу. Проектът е в главата ми… — Тръсна глава, изведнъж осъзнала защо я пита. — Лейтенант, аз познавам тези хора. Работила съм с тях лично. Мълърови са приятели на покойния ми втори баща. Госпожа Смит-Симънс е над осемдесет години. Никой от тях не е крадец.

Той не си направи труда да вдигне поглед, а продължи да пише.

— Значи ще можем да ги изключим от списъка. Да се приеме някой или нещо за това, което изглежда, е грешка в едно разследване, госпожице Джеймс. Вече имаме достатъчно грешки.