Нора Робъртс - Ключът на смелостта

— Да. — Зоуи се канеше да поднесе една от триъгълните половинки към устата си, но забеляза, че Дейна буквално се облизва. — Искаш ли го?

— Отдавна не съм хапвала такъв сандвич. Половината от твоя срещу половината от ръженото ми хлебче с шунка и швейцарско сирене.

Направиха размяната и Дейна лапна първия залък.

— Превъзходно — каза тя с пълна уста. — Никой не прави по-вкусни сандвичи от мамчето. Е, ще ни кажеш ли какво има, или първо ще ядем?

Зоуи вдигна очи и погледна лицата на всички около масата. Гледаха я втренчено, в очакване.

— На челото ми ли е изписано?

— Така изглежда. — Малъри загреба кисело мляко от кофичката си. — Тази сутрин личеше, че си разстроена, но явно се опитваше да го прикриеш. Качи се горе, без да кажеш мнението си за кухнята след боядисването.

— Страхотна е. Щях да ви кажа. — Смутена да бъде център на вниманието, Зоуи разчупи сандвича си на две. — Исках първо да си починете, преди да чуете какво ми се случи снощи.

— Вече си почиваме. — Дейна потърка бедрото й. — Сега е моментът.

Зоуи заговори, без да бърза, за да бъде напълно ясна и да не пропусне някоя подробност.

— Беше различно от всичко, което сте преживели вие. Всеки от вас, който е имал среща с Кейн. Дори от онова, което стана в края на първия месец тук, в тази къща.

— Усещаше ли присъствието му? — попита Джордън.

— Това е странното. Не се задържах на никое от трите… места — Би могла да ги нарече така. — достатъчно дълго, за да осъзная какво чувствам. И не мисля, че съм се измъкнала сама, както някои от вас. Нямаше време. Сякаш си на едно място, а щом затвориш очи, изведнъж попадаш на друго.

— Да ги обсъдим едно по едно. — Флин вече бе извадил бележник. — Лежала си в хамак. — Потупа по страницата. — В своя двор ли беше?

— Не, нямам хамак. Всъщност никога не съм се люляла в хамак с книга и чаша лимонада в ръка. Кой има време за това? Би било чудесно. Тъкмо си мислех колко заета ще бъда през следващите няколко седмици и хоп, озовах се в хамак и пиех лимонада. — Намръщи се и не забеляза, че Брад я гледа с присвити очи. — Не знаех къде съм. Не мисля, че има значение, преди малко стигнах до този извод. Беше все едно къде се намира хамакът, той бе просто символ на пълна почивка цял следобед. Защото ми се искаше да мога да си я позволя.

— Мисля, че си права — съгласи се Малъри. — Той ни пренася във фантазиите ни, позволява ни да ги видим и изживеем. Моята беше, че съм омъжена за Флин и имам талант на художник. — Махна към другата страна на масата. Дейна е била сама и безгрижна на тропически остров, а ти си си починала в слънчев следобед.

— Жалка фантазия в сравнение с вашите.

Но Зоуи се усмихна доволна, че заключението й изглежда вярно.

— Изтръгнал те е от нея, вместо да те остави да й се наслаждаваш — изтъкна Джордън. — Може би не е искал да ти даде възможност да прозреш, че е фалшива. Оставил те е само да вкусиш от сладостта, а после те е изпратил другаде. Нова стратегия.

— Мисля, че това е смисълът на първата част. Да преминем към втората. Бях в караваната на майка ми и сметох цял куп косми от пода. Познавах обстановката, миризмите и гласовете на сестра си и брат си, които се караха навън. Но не зная на колко години бях. На сегашната си възраст? Като дете? Или някъде по средата? — Зоуи замислено поклати глава. — Искам да кажа, че не бях наясно какво става с мен. Усещах само горещина, умора и раздразнение. Струваше ми се, че съм обречена завинаги да правя това. Да чистя, да наглеждам децата, всичко, от което ми бе писнало. Би могло да се каже, че бях изнервена и кисела. Мисля, че също е символ.

— Хваната в капана на неизбежността — отбеляза Брад. — Принудена да се грижиш за другите, без да му се вижда краят.

— Да. Мама изнемогваше и се нуждаеше от помощта ми. Но човек започва да се чувства като в капан. Струва му се, че каквото и да прави, не ще се измъкне.

— Значи можеш да лежиш в хамак и да се наслаждаваш на живота или да се мъчиш и да тъпчеш на едно място. — Дейна нацупи устни, докато размишляваше. — Но това не са единствените възможности за избор. Не е толкова просто. Ти си го доказала.

— Някои хора биха казали, че сега отново съм в капан. Не се чувствам по този начин, но може би изглежда така. Следва третата част.

— Искал е да те сплаши — каза Малъри.

— О, да, изпълни мисията си. Беше студено и бях сама. Не бе красива зимна картина с приятен, пухкав сняг, а страховита, убийствена виелица. Бях толкова уморена и усещах тежестта на бебето в себе си. Исках само да легна някъде и да си почина, но знаех, че ако го направя, ще умра, а с мен ще загине и детето. — Несъзнателно прокара ръка по корема си, сякаш за да защити живота, който бе носила. — Започнаха контракции. Познато усещане, веднага си го спомних. Но бяха по-бързи и мъчителни, а не постепенни, както при нормално раждане. Кръвта, която изтече върху снега, бе фатален край.