Нора Робъртс - Карибски романс

Моралес го наблюдаваше внимателно. Отбеляза железните му нерви и несекващо търпение, безспорната способност да се владее, наред със сдържания гняв. Ако имаше избор, би предпочел точно него.

— Не към вас е било отправено предложението.

— Лиз няма да слиза долу.

— Почакайте малко — тя притисна с ръце слепоочията си. — Да не би да искате отново да се видя с Трайдънт и да му кажа, че се наемам да свърша работата? Това е лудост! Каква може да е целта на подобно нещо?

— Ще послужите за примамка — Моралес сведе поглед към ръцете й. Изящни, наистина, ала силни. Нямаше нещо относно Елизабет Палмър, което да не му бе известно. — Разследването напредва и кръгът се стеснява. Не бихме искали на дадения етап каналът да бъде променен. Ако операцията им върви гладко, няма да предприемат такъв ход за момента. Вие се оказахте препъникамък, госпожице Палмър, както за трафика, така и за разследването.

— Как така? — избухна Лиз и понечи да се надигне. Моралес я спря, като кротко сложи длан върху ръката й.

— Джери Шарп живееше при вас, работеше при вас. Имаше слабост към жените. Нито полицията, нито наркотрафикантите можеха да са напълно сигурни каква роля играете. Сега пък братът на Джери Шарп живее в дома ви. Освен това ключът от банковия сейф се намираше у вас.

— Виновна по косвени улики, така ли, капитане? — гласът й придоби онзи режещо леден оттенък, който Джоунъс беше чувал само един-два пъти преди. — Намирам се под закрила на полицията или под нейно наблюдение?

Тонът на Моралес не се промени.

— И едното, и другото имат обща цел.

— Щом ме подозирате, не се ли замисляте, че мога просто да взема парите и да избягам?

— Точно това и искаме от вас да направите.

— Много умно! — Джоунъс не беше сигурен дали още дълго щеше да е в състояние да сдържа гнева си. Би му доставило огромно удоволствие лично да изхвърли Моралес от къщата. От живота на Лиз. — Тя вече на два пъти им се изпречва на пътя и им създава неприятности, с което достатъчно е вбесила главатаря на шайката. Ще сметнат за необходимо да я отстранят, както отстраниха и брат ми.

— С тази разлика, че госпожица Палмър е била охранявана от полицията и двата пъти. Ако сега нещата протекат съгласно начертания план, случаят ще приключи и трафикантите, наред с убиеца на брат ви, ще бъдат заловени и наказани. Нали това е вашето желание?

— Не и ако това означава Лиз да бъде изложена на риск. Сами си свършете работата, Моралес.

— Не разполагаме с време. С вашето съдействие, госпожице Палмър, ще приключим бързо. А без него, ще ни отнеме месеци.

Месеци? И един ден в повече й се струваше прекалено много.

— Ще го направя.

В следващия миг Джоунъс се озова до нея и я вдигна от канапето.

— Лиз…

— Дъщеря ми се връща след две седмици — тя се опря с две ръце в гърдите му. — Не може да си дойде при това положение.

— Отведи я някъде другаде — той я стисна за раменете. — Да идем и тримата другаде.

— Къде? — попита Лиз рязко. — Всеки ден си повтарям, че ще се измъкна от тази история и всеки ден това не става. Забърках се в нея от мига, в който Джери прекрачи прага на къщата ми. Не можем да променим нещата. Докато всичко не свърши, ама наистина да свърши, нищо няма да е наред.

Той разбираше, че е права, знаеше го от самото начало. Но имаше неща, които бяха се променили. Твърде много променили. Изпълни го мрачна злост, каквато не бе очаквал, че може да изпитва. Не към нея. Заради нея.

— Върни се в Щатите с мен! Тогава на всичко това ще бъде сложен край!

— Дали? Ще забравиш ли, че брат ти е бил убит? Ще престанеш ли да мислиш за убиеца му?

Юмруците му се свиха, очите му потъмняха, ала не каза нищо. Тя въздъхна примирено.

— Не, Джоунъс, няма да има край, докато сами не се погрижим той да настъпи. Бягала съм преди, но съм се зарекла да не го правя повече.

— Може да те убият.

— Не бях направила нищо, а на два пъти едва не ме убиха — Лиз отпусна глава на гърдите му. — Моля те, помогни ми.

Джоунъс видя, че няма да я разубеди. Две от нейните качества, които предизвикваха възхищението му, бяха способността й да дава и волята твърдо да стои на своето. Можеше да я моли, да спори с нея, ала не можеше да я лъже. Ако тя побегнеше, ако двамата побегнеха, никога нямаше да се избавят от всичко това. Прегърна я. Косата й ухаеше на слънце и на море. Преди края на лятото, обеща си той, тя щеше да бъде свободна. И двамата щяха да бъдат свободни.

— Ще ида с нея — изгледа Моралес над главата й.