Нора Робъртс - Синя далия

— Не ни дръж в напрежение — подкани я Хейли.

— Случи се в началото на лятото, през юни. С Джон бяхме женени отскоро и живеехме тук. Вече бе горещо, една от онези задушни летни нощи, в които въздухът е тежък като мокро одеяло. Не можех да заспя и излязох от прохладната къща в горещата градина. Бях неспокойна и раздразнителна. Предполагах, че съм бременна. Исках го толкова много, че не можех да мисля за нищо друго. Седнах на онази стара дървена люлка, замечтано се загледах в луната и отправих молитва наистина да съм заченала. — Издаде кратка въздишка. — Бях едва на осемнадесет. Както и да е, докато седях там, тя дойде. Нито я чух, нито я видях да се приближава, просто стоеше на пътеката. Усмихваше се. Нещо в усмивката й ме накара да се почувствам сигурна, напълно сигурна, че нося дете. Останах там в среднощната жега и заплаках от радост. Когато отидох на лекар след две седмици, вече знаех, че очаквам Харпър.

— Това е толкова хубаво. — Хейли примигна, за да спре сълзите си. — Толкова вълнуващо!

— През следващите години я виждах често и винаги в началото на бременност, преди да бъда сигурна. Щом я видех, се убеждавах, че ще имам дете. Когато най-малкият ми син стана юноша, престана да ми се явява.

— Със сигурност има нещо общо с децата — заключи Стела и подчерта думата „бременност“ два пъти. — Това е връзката. Виждат я деца, жени с деца и бременни. Теорията за жена, починала при раждане, ми се струва добра. — Изведнъж потръпна. — Извинявай, Хейли, прозвуча ужасно.

— Зная какво имаш предвид. Може би тя е Алис. Може би се опитва да ни предаде послание, че иска да я наричаме с името й.

— Добре. — Стела хвърли поглед към кашоните и книгите. — Нека проверим.

През нощта, със съзнание, изпълнено с въпроси и мисли за призраци, отново сънува своята съвършена градина и синята далия, която упорито растеше в средата й.

Цвете, поникнало на неподходящо място, е плевел.

Чу гласа в съзнанието си, глас, който не бе нейният.

— Разбира се, разбира се — промълви тя. — Но е толкова красива. Толкова силна и жизнена.

Така изглежда, но това е измама. Ако остане, ще промени всичко. Ще властва тук и ще унищожи всичко, което си създала. Всичко, което имаш. Би ли го рискувала заради едно омайно красиво цвете? Растение, което ще загине при първия студ?

— Не зная. — Огледа градината и потърка ръцете си, когато кожата й настръхна от безпокойство. — Може би трябва да променя плана. Бих могла да я използвам като централна фигура.

Отекна гръм и небето притъмня, докато тя стоеше край градината, както бе стояла в кухнята си в онази бурна вечер.

И скръбта, която бе изпитала тогава, отново я прониза сякаш някой бе забил нож в сърцето й.

Спомняш ли си чувството? Би ли искала да го изпиташ отново? Нима бе поела такъв риска заради това?

— Не мога да дишам. — Тя падна на колене, раздирана от болка. — Задушавам се. Какво става с мен?

Не го забравяй. Мисли за него. Спомни си за невинността на децата си и смачкай цветето. Изкорени го, преди да стане късно! Не видя ли как се опитва да засенчи другите? Не виждаш ли как краде от светлината им? Понякога красотата е отрова.

Събуди се, тръпнейки от студ. Сърцето й препускаше и се бореше с болката, която не изчезваше и наяве.

Знаеше, че не може да остане сама — дори в съня си.

В почивния си ден Стела заведе синовете си в зоопарка, където се срещнаха с баща й и съпругата му. След час момчетата вече бяха натоварени с гумени змии и балони и ближеха фунийки сладолед.

Стела отдавна бе приела факта, че работата на бабите и дядовците е да разглезват децата, и тъй като съдбата бе решила нейните да имат само тази двойка, тя им даваше пълна свобода.

Когато решиха следващата спирка от разходката да бъде терариумът, категорично отказа да участва и изцяло повери контрола на дядо им.

— Майка ви винаги се е мръщила, щом чуе за змии — каза Уил на момчетата.

— И не се срамувам да го призная. Вървете, аз ще ви почакам отвън.

— Ще ти правя компания. — Джолийн намести светлосинята си бейзболна шапка. — Винаги бих предпочела да бъда със Стела, отколкото с боа, която може да изпотроши костите ми.

— Момичета — каза Уил с шеговито пренебрежение и се спогледа с внуците си. — Хайде, мъжкари, към змийската яма!

Тримата с боен вик се отправиха към входа на сградата.

— Толкова е добър с тях — рече Стела. — Държи се така естествено и непринудено. Радвам се, че живеем наблизо и могат да се виждат често.