Нора Робъртс - Синя далия

— А къщата?

— Какво?

— Къщата? Каква е тя?

— А, двуетажна дървена постройка. Може би е твърде голяма за мен, но я получих заедно със земята.

— След няколко месеца ще търся нещо подобно. Ако дочуеш, че има такава къща, обявена за продан, кажи ми.

— Разбира се, мога да направя това за теб. Как се чувстват децата у Роз?

— Чудесно но все някога ще трябва да си потърсим собствено жилище. Важно е за тях. Не искам нищо претенциозно… не мога да си го позволя. Дори и да се нуждае от ремонт, нямам нищо против. Сръчна съм. И определено бих предпочела да живея в къща, която не е обитавана от духове.

Стела замълча, когато срещна въпросителния му поглед. Поклати глава.

— Сигурно съм замаяна от виното, защото не знам от къде ми хрумна това.

— Защо го каза?

— Видях… стори ми се, че виждам — поправи се тя — призрака, за който се говори, че живее в Харпър Хаус. В огледалото, в спалнята ми, малко преди да ме вземеш. Не беше Хейли. Тя влезе след секунди и се опитах да си внуша, че е било нейното отражение. Но не беше. В същото време едва ли е била друга жена… просто е невъзможно.

— Говориш, сякаш все още не си напълно убедена.

— Нарече ме „разумна жена“, не помниш ли? — Докосна слепоочието си. — Разумните жени не виждат призраци, нито пък ги чуват да пеят приспивни песни. И не усещат присъствието им.

— Как да го усещат?

— Странен хлад… просто някакво чувство. — Бързо разтърси рамене и се засмя. — Не мога да го обясня, защото противоречи на здравия разум. Но тази вечер бе много осезаемо. Кратко, но осезаемо. Долових враждебност. Не, не точно. „Враждебност“ е твърде силно казано. По-скоро неодобрение.

— Защо не поговориш с Роз за това? Може да ти разкаже историята, доколкото я знае.

— Навярно. Казваш, че ти никога не си я виждал?

— Никога.

— Или усещал?

— Не бих казал. Но понякога, докато работя, вървя градината или копая, чувствам нещо. Засаждаш нещо и дори и да загине, част от него остава в почвата. Защо и човек да не оставя нещо след себе си?

Имаше върху какво да поразмишлява но когато е по-съсредоточена. Точно сега нямаше желание да мисли за друго, освен за вечерята и непринудения разговор, който водеха. А и първичното животинско привличане не бе за пренебрегване. Ако продължеше да се наслаждава на компанията му и това привличане не изчезнеше, накрая щяха да се озоват в леглото.

Представи си неизбежните последици и усложнения. Техният свят бе малък. Работеха за един и същ човек в една и съща фирма. В подобна атмосфера двама души не можеха да имат зряла връзка, без всички около тях да разберат.

Не биваше да забравя това, както и колко неловко би се чувствала, ако личният й живот стане обществено достояние.

След вечеря повървяха пеш до Бийл Стрийт, за да погледат вечерния карнавал. Туристи, жители на Мемфис, решили да излязат, двойки и младежки компании бродеха по улиците, осветени от неонови лампи. През вратите звучеше музика и цели тълпи влизаха и излизаха от магазините.

— Преди време тук е имало клуб, наречен „Монарх“. Трудно ли ти е да ходиш с тези обувки?

— Не.

— Добре. Впрочем имаш страхотни крака.

— Благодаря. Имам ги от години.

— Точно на гърба на клуба — продължи той — имало погребално бюро. За собствениците било лесно да се отървават от труповете след престрелки.

— Това ли е било най-характерното за Бийл Стрийт?

— О, имало е и много други неща. Блус, рок… тук е домът и на двете. Вуду, комар, секс, скандали, контрабанда на уиски, кражби и убийства.

Музиката, която се носеше от един клуб, заглуши думите му и силна миризма на типични за Юга пържени храни лъхна Стела.

— Всичко това се с случвало точно тук — отново заговори Лоугън. — Но и сегашните карнавал е забавно зрелище.

Застанаха сред насъбралите се на тротоара хора, които гледаха как три момчета изпълняват акробатични номера в средата на улицата.

— И аз мога да правя това.

Стела кимна към едно от момчетата, което измина на ръце разстоянието до кутията, в която събираха пари.

— Аха.

— Мога. Няма да го демонстрирам тук, но наистина мога. Шест години тренирах спортна гимнастика. Мога да се сгъвам надве като парче мек кашкавал. Е, вече не толкова мек, но едно време…

— Да ме възбудиш ли искаш?

Тя се засмя:

— Не.

— Значи е просто страничен ефект. Ще ми покажеш ли как го правиш?

— Може, но когато съм облечена по-подходящо.

— Наистина се опитваш да ме възбудиш.

Стела отново се засмя и се загледа в акробатите. Най-сетне Лоугън остави пари в кутията и продължиха по тротоара.