Нора Робъртс - Въпрос на избор

— О, Слейд! — Джесика се притисна в него в желанието си да сподели момента. — Толкова се радвам за теб! — Повдигна глава и улови лицето му в двете си ръце. — Това е само началото. Сега вече нищо не може да те спре, усещам го. Бетси, трябва ни шампанско — заяви тя и отново обви ръце около врата на Слейд.

— В девет сутринта? — Във въпроса затрептя справедливо възмущение.

— Трябва ни шампанско в девет точно тази сутрин — каза й Джесика. — В салона, веднага! Празнуваме.

Бетси се понесе по коридора, като цъкаше шумно с език. Писателите, каза си тя, не са по-добра стока от артистите. И всички знаят какъв живот водят! И все пак той е очарователен дявол. Позволи си едно не особено достойно ухилване и едва тогава влезе в кухнята, за да докладва новите събития на готвачката.

— Ела вътре! — нареди Джесика. — Разкажи ми всичко!

— Това е всичко — отвърна Слейд, докато го теглеше към салона. — Искат книгата, това е най-важното. Ще трябва да разбера подробностите от агента си. — Цифрата петдесет хиляди най-после проникна в съзнанието му. — Ще получа аванс — добави и се изсмя късо. — Достатъчно, за да изкарам, докато продам и втората.

— Няма да е необходимо много време — прочетох я, нали помниш? — С внезапен прилив на сила тя го сграбчи за ръката. — Какъв филм ще стане само! Помисли си, Слейд, можеш да напишеш сценария. Ще трябва да внимаваме с филмовите права, да сме сигурни, че няма да подпишеш нещо, което не трябва. Или пък минисериал — реши тя. — Да, това е по-добре, после можеш да…

— Мислила ли си някога да се откажеш от антиките и да отвориш агенция!

— Договарянето си е договаряне — отвърна тя, после се усмихна. — А и аз съм човек на изкуството.

Бетси се появи понесла подноса с изписано на лицето й неодобрение.

— Ще желаете ли още нещо, мис Уинзлоу?

Когато икономката използваше това официално обръщение, Джесика разбираше, че е минала границата.

— Не, нищо, благодаря, Бетси. — Изчака икономката да излезе и едва тогава хвърли лукав поглед към Слейд.

— Вината е изцяло твоя — осведоми го тя. — Сега цял ден ще се разхожда любезна и с многострадална физиономия, понеже си я задявал, а аз ти правя компания в покварата, като пия шампанско преди закуска.

— Можем да я поканим да изпие една чаша — предложи той, докато отстраняваше тапата.

— Сериозно искаш да ми създадеш неприятности. — Когато тапата изпука, Джесика поднесе и двете чаши. — За изписването на името Джеймс Слейдърман на един от онези фишове в библиотеката ми! — заяви тя.

Слейд се разсмя и чукна ръба на своята чаша в нейната.

— Ще получиш първия екземпляр — обеща й той и бързо изпразни съдържанието в чашата.

— Как се чувстваш, Слейд? — попита го Джесика, докато го наблюдаваше как отново си сипва шампанско. — Как се чувстваш в действителност?

Той се загледа в мехурчетата, сякаш търсеше думите.

— Свободен — изрече тихо. — Чувствам се свободен. — Поклати глава и тръгна да се разхожда из стаята. — След всичките тези години, през които правех каквото трябва, сега имам възможност да правя каквото искам. Парите означават просто, че през това време няма да гладувам, дори и след като платя таксата за последната година в колежа. Но сега вратата е отворена. Отворена е — повтори той — и мога да мина през нея.

Джесика навлажни устни и преглътна.

— Ще напуснеш ли полицията?

— Смятах да го направя догодина. — Заигра се с фитила на една свещ върху пианото. Някакво безпокойство се промъкваше през другите усещания — безпокойство, което не си беше позволявал да признае преди това. — Това означава, че може да стане и по-рано — много по-рано. Ще бъда цивилен.

Джесика си помисли за оръжието, което вероятно криеше някъде горе в стаята си. Почувства, че отново я обзема тревога.

— Предполагам, че ще отнеме известно време, докато свикнеш.

— Ще се справя.

— Ще… напуснеш ли веднага?

— Няма нужда да чакам — замисли се той. — Разполагам с достатъчно средства да изкарам, докато се подпише договорът. Ще ми трябва време, ако ще искат поправки. А и трябва да довърша този роман и още един, който ми се върти в главата. Чудя се какво ли ще бъде да пиша по цял ден.

— Точно това ще правиш — тихо изрече тя.

— Веднага щом се приключи, ще разбера.

— Да се приключи? — Очите й се впериха в него, но той не я гледаше. — Оставаш ли?

— Какво? — той разсеяно погледна към нея. Изразът на лицето й го накара да се намръщи леко. — Какво каза?

— Помислих си, че ще прехвърлиш задачата на някой друг. — Джесика посегна да налее шампанско в чашата, която и без това беше пълна. — Сигурно ще искаш да се върнеш незабавно в Ню Йорк.