Нора Робъртс - Въпрос на избор

— Не. — Думите му предизвикаха лек смях. Звучаха подозрително, както когато беше на дванайсет години и тя се прибираше вкъщи след скарване с поредния си приятел. Приятелското чувство отново се върна, загърбвайки всичко останало. — Дейвид… — Джесика се обърна към него, постави ръце на раменете му и отправи поглед през лещите на очилата дълбоко в очите му. — Ако имаш неприятности, ако си се забъркал здравата в нещо и си допуснал грешка, и то голяма грешка, ще ми кажеш ли?

Очите му леко се присвиха, но не можеше да разбере дали от любопитство, или от угризения.

— Не знам. Предполагам, че ще зависи.

— Няма значение какво си направил, Дейвид, винаги ще бъда на твоя страна.

Тонът й беше прекалено сериозен. Той сви неспокойно рамене и се опита да обърне нещата на шега.

— Ще гледам да ти го напомня следващия път, когато ми се нахвърлиш, защото съм допуснал грешка в счетоводството. Джеси, наистина не изглеждаш добре. Трябва да си помислиш дали да не заминеш за няколко дни.

— Ще се оправя. — И за да не му даде възможност да възрази, продължи бързо. — Но ще си помисля.

— Добре. Трябва да вървя, казах на Майкъл, че днес аз ще отворя. — Целуна я бързо по бузата. — Съжалявам, ако съм бил прекалено строг. Но все пак мисля… — Отново помръдна колебливо рамене. — Е, всеки постъпва според разбиранията си.

— Да — прошепна тя, загледана как се отдалечава към вратата. — Да, така е. Дейвид… ако ти или Майкъл имате нужда от пари…

— Повишение ли ще получим? — запита с бърза усмивка, вече уловил дръжката.

Усмихна се пресилено и отново взе гребена.

— Ще видим, когато се върна на работа.

— Побързай — отвърна той и я остави сама.

Джесика се загледа в затворената врата, после в гребена в ръката си. Във внезапен пристъп на ярост тя го запрати в другия край на стаята. Гледай само какви ги върши! Подпитваше го почти с надежда, че ще й се изповяда, за да може всичко това най-после да приключи. Беше го наблюдавала, беше търсила някакъв знак за вина. А няма да може да се възпре да не направи същото и с Майкъл. Собствената й липса на доверие я ужаси.

Отпусна се на табуретката пред огледалото и се вгледа в отражението си. Не е справедливо да се чувства така — отчуждена от двамата мъже, които смяташе за най-близки. Да дебне за някакъв знак, да ги чака да допуснат грешка. Още по-лошо, помисли си тя. По-лошото е, че иска да допуснат грешка, за да може да приключи с дебненето и чакането.

Взираше се продължително и строго в огледалото. Косата й беше мокра и разбъркана около неестествено бледото лице. Бледността допълнително подчертаваше сенките под очите й. Изглеждаше немощна, вече полусъсипана. Това може да бъде поправено с няколко елементарни трика. Изправи гръб и се зае да нанася грим върху сенките. Ако й е останала само илюзия за сила, ще се възползва от нея възможно най-добре.

Когато телефонът в другия край на стаята иззвъня, тя подскочи и събори малка вазичка от китайски порцелан. Загледа се безпомощно в натрошените парчета, които никога повече няма да могат да бъдат съединени.

Бетси вдигна телефона точно когато Слейд измина последното стъпало.

— Да, тук е. Може ли да попитам кой го търси? — Спря Слейд с многозначителен поглед, докато му подаваше слушалката. — Госпожа Слейдърман — съобщи важно.

Той леко се намръщи и я пое.

— Мамо? — Бетси само изсумтя и се отдалечи. — Защо ми се обаждаш тук? Знаеш, че съм по работа. Някакъв проблем ли има? — запита, докато раздразнението му преминаваше в тревога. — Джанис добре ли е?

— Никакви проблеми и Джанис е добре — вметна майка му в мига, в който й позволи да проговори. — Ти как си?

Раздразнението бързо го завладя отново.

— Мамо, знаеш, че не трябва да ми се обаждаш, когато изпълнявам задача, освен ако не е нещо важно. Ако водопроводът пак се е развалил, просто се обади на домоуправителя.

— За това и сама бих могла да се сетя — отбеляза госпожа Слейдърман.

— Виж, след два-три дни сигурно ще се прибера. Просто задръж каквото е, докато се върна.

— Добре — отвърна кротко тя. — Но ми беше казал да ти съобщя, ако получа някакви новини от агента ти. Ще говорим, когато се прибереш у дома. Довиждане, Слейд…

— Чакай малко! — Въздъхна нетърпеливо и премести телефона в другата си ръка. — Нямаше нужда да ми се обаждаш, за да ми предадеш поредния отказ.

— Не — съгласи се тя. — Но реших, че може би трябва да ти се обадя при положителен отговор.

Понечи да каже нещо, после се спря. Големите очаквания водят единствено до разочарование.