Нора Робъртс - Въпрос на избор

— На новия къс разказ за „Мирър“?

— Ами, спомена и нещо такова… — Известно време остави изречението недовършено, докато Слейд беше готов да се разкрещи насреща й. — Но беше толкова развълнуван от продажбата на романа, че не можах да схвана всичко.

Слейд усети как кръвта започва да пулсира в ушите му.

— Кой роман?

— Твоят роман, идиот такъв! — отвърна тя със смях. — „Втора възможност“ от Джеймс Слейдърман, който предстои да бъде публикуван наскоро от „Фулбрайт енд къмпани“.

Чувствата препускаха твърде неудържимо през него. Опря чело на телефонния апарат и затвори очи. През целия си живот бе очаквал този момент, а сега, изглежда, целият му организъм не беше готов да го приеме. Опита се да проговори, установи, че гърлото му е блокирало и се прокашля.

— Сигурна ли си?

— Дали съм сигурна? — измърмори тя. — Слейд, да не мислиш, че не разбирам английски, пък макар и да е превзетият език на някакъв си литературен агент? Каза, че работят по договора и ще се свърже с теб за подробностите. Разни работи за права за филмиране, права за сериали и всякакви други цифри и клаузи. Разбира се — добави тя, след като синът й остана мълчалив, — всичко зависи от теб. Ако не желаеш аванса от петдесет хиляди… — Почака, после въздъхна майчински. — Винаги си бил от тихите, Слейд, но е смешно. Не трябва ли един мъж да каже нещо, когато най-накрая постигне онова, което винаги е желал?

Винаги е желал, помисли си той замаяно. Разбира се, че тя е знаела. Как изобщо е могъл да се залъгва с мисълта, че е успявал да го прикрива от нея. Парите все още не бяха проникнали в съзнанието му. Продължаваше да чува магическата думичка „публикуван“.

— Не мога да мисля — каза най-после.

— Ами, когато можеш, постегни този, над който работиш в момента. Искат да го видят. Изглежда, си мислят, че са хванали лъва за опашката. Слейд… Чудя се дали съм ти казвала достатъчно често, че се гордея с теб.

— Да — въздъхна тежко той. — Казвала си ми. Благодаря!

Смехът й прозвуча топло в ухото му.

— Точно така, скъпи, запази думите си за романите. Сега имам да провеждам стотина телефонни разговора. Обичам да се хваля. Поздравления!

— Благодаря — отвърна той, все още неспособен да реагира адекватно. — Мамо…

— Да?

— Купи ново пиано.

— Довиждане, Слейд — засмя се тя.

Почти цяла минута остана заслушан в телефонния сигнал.

— Извинете, господин Слейдърман, ще желаете ли да закусите сега?

Слейд объркано се извърна и се вгледа в Бетси. Беше застанала зад него — малки черни очички, сбръчкана кожа и посивяла коса върху късите, яки крака. Миришеше леко на сребърен полдо и лавандулова трева. Усмивката, която й отправи, я накара да отстъпи предпазливо назад. Изглеждаше малко налудничава.

— Каква красавица си, Бетси!

Тя отстъпи още една крачка.

— Сър?

— Абсолютна красавица. — Вдигна я и я завъртя бързо около себе си, после я целуна право в устата. Бетси успя да нададе сподавен вик. Устните й потрепнаха за първи път от десет години.

— Пуснете ме долу и се дръжте прилично — заповяда му тя, като заложи на достойнството си.

— Бетси, луд съм по теб.

— Луд за връзване — поправи го тя, отказвайки да се поддаде на очарованието в блесналия му поглед. — Съвсем типично за един писател да смуче бренди още преди закуска. Пуснете ме долу и ще ви направя едно хубаво черно кафе.

— Аз съм писател — заяви й той с някакво учудване в гласа.

— Да, наистина — сговорчиво потвърди тя. — Пуснете ме сега като добро момче.

Джесика спря по средата на стълбите и ги изгледа в недоумение. Слейд ли е това, ухилен до уши и вдигнал икономката й на един метър от земята? После направо зяпна от учудване, когато той залепи нова целувка върху здраво стиснатите й устни.

— Слейд?

Без да изпуска Бетси от ръцете си, той се извърна. Мина й през ума, че за първи път го вижда напълно щастлив.

— Ти си следващата — обяви той и пусна Бетси на земята.

— Пиян е — заяви Бетси на Джесика с красноречиво кимване. — Преди закуска.

— Публикуван — поправи я Слейд, докато смъкваше Джесика от стълбите. — Преди закуска. — Устните му се притиснаха в нейните, преди да успее да проговори. Долови как чувството извира от него на талази — силно и чисто, без задръжки и задни помисли. Радостта се предаде и на нея и тя се разсмя.

— Публикуван? Романът ти? Кога? Как?

— Да! Да! — Целуна я още веднъж, преди да започне да отговаря на всеки от въпросите й. — Току-що ми се обадиха. „Фулбрайт енд къмпани“ са приели ръкописа ми и искат да видят този, над който работя сега. — Нещо се промени в погледа му, докато я привличаше обратно към себе си. Джесика го зърна само за миг. Появяваха се и първите признаци на осъзнаване на случилото се. — Мога да разполагам с живота си — прошепна той. — Най-после мога да разполагам.