Нора Робъртс - Сълзите на луната

— О, света Дево — въздъхна Брена. — Кажи ми, да не си въобразяваш, че си влюбена в Шон?

— Не знам. — Размърда нетърпеливо рамене. — Може и да съм. Толкова е привлекателен… Като рицар на бял кон. И е такъв поет — романтичен и дълбок. Гледа те право в очите. Повечето момчета поглеждат по-надолу и разбираш, че не мислят за теб, а за възможността да ти свали блузата. Обръщала ли си някога внимание на ръцете му, Брена?

— Ръцете му ли?

Бяха тесни, с дълги пръсти, интелектуални. Направо прекрасни.

— Ръцете му са много артистични и знаеш, само като ги погледнеш, какво ще е усещането, ако те докоснат.

— Да… — замечтано се съгласи Брена, после се сепна. — Искам да кажа, че си представям как би ти въздействал, защото наистина е привлекателен. Но просто искам да внимаваш, това е всичко.

— Непременно.

— Ето, сдобрихте се. — Алис Мей се надигна и целуна и двете. — А сега ще си отидеш ли, Брена, за да поспим?

Брена не можа да спи много. Когато се унасяше, сънуваше, после се будеше. Сънищата бяха странни, преплитаха се, на моменти бяха така живи, че почти я заболяваше глава. Снежнобял крилат кон отнасяше конник в сребърни доспехи, чиито дълги черни коси се вееха около красивото му лице.

Летеше в нощта, а звездите грееха около него високо в небесата. Беше се устремил към голямото бяло кълбо на луната. Луна, от която светлината капеше като сълзи и той ги прибираше в сребърната си торба. Не сълзи, а перли. А после ги изсипа в краката на лейди Гуен, докато стояха пред къщурката на Хълма на феите.

— Това са сълзи от луната. Те са моя копнеж по теб. Вземи и тях, и мен.

Но тя се извърна от него и заплака, когато му отказа. И перлите заблестяха в тревата, преди да се превърнат в лунни цветя.

А през нощта деликатните им бели цветове се разтвориха и Брена ги събра. Положи ги до вратата на къщурката като дар за Шон, защото и липсваше куража да ги внесе вътре. И да му ги предложи.

Недоспала, но обременена от сънища, на следващото утро гледаше с празни очи и бе доста замислена. След неделната служба се захвана с дреболии: разглоби мотора на косачката, смени свещите на пикапа си, макар да нямаше нужда.

Легнала под старата кола на майка си, източваше маслото, когато видя ботушите на баща си.

— Майка ти ме прати да разбера какво те мъчи.

— Просто оправям някои неща.

— Виждам. — Сниши се и се напъха под колата при нея. — Значи нищо не те мъчи.

— Може и да не е съвсем така. — Продължи да работи мълчаливо няколко минути; знаеше, че той ще й остави време да си събере мислите. — Разрешаваш ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Какво иска един мъж?

Майк сви устни, доволен да види колко сръчно и умело боравят ръцете на дъщеря му с гаечния ключ.

— Ами добра жена, постоянна работа, топло ядене и халба бира в края на деня задоволява повечето.

— Ще ми се да разбера първата част: какво иска един мъж от една жена?

— Как да ти кажа… — Притеснен и малко разтревожен, започна да се измъква изпод колата. — Ще повикам майка ти.

— Ти си мъж, а не тя. — Брена го хвана за крака, преди да е успял да се измъкне. Беше жилав, но и тя го държеше здраво. — Искам да чуя от мъжка гледна точка какво търси един мъж от една жена.

— Ами… Ъъъ… Здрав разум — обяви той прекалено весело. — Това е много привлекателно качество. Също — търпение. Един мъж наистина иска жената да проявява търпение. Имало е времена, когато е очаквал и да му изгради уютен дом, но в днешния свят — имам пет дъщери и е редно да живея в днешния свят — това е по-скоро въпрос на споразумение. Другар. — Вкопчи се в думата като във въже, метнато през ръба на скала, която се рони под краката ти. — Един мъж иска другар за цял живот.

Брена се отблъсна леко, за да се измъкне изпод колата. Продължи да го държи за глезена, защото подозираше, че ще побегне, ако му даде възможност.

— И двамата съзнаваме, че не говоря за здрав разум, търпение и другарство.

Лицето му първо порозовя, после пребледня.

— Няма да говоря за секс с теб, Мери Брена, така че разкарай тази идея от главата си. Няма да говоря с дъщеря си по този въпрос.

— Защо? Знам, че си го правил, иначе нямаше да ме има на този свят, нали?

— Както ще да е — обяви той и решително стисна устни.

— Ако бях твой син, а не дъщеря, щяхме ли да го обсъдим?

— Но не си, така че няма, и точка по въпроса.

Сега вече скръсти и ръце решително.

— И как да реша нещо, когато то не може да бъде обсъждано?

Тъй като на Майк не му хрумна никакъв логичен отговор в момента, погледна към хоризонта и се намръщи.