Нора Робъртс - Сълзите на луната

— Да не си посмял да докоснеш сестра ми!

— Какви, за Бога, ги приказваш?

— Много добре знаеш какво имам предвид, негодник такъв. Тя е едва на двадесет, още е почти дете.

— Какво? — Отблъсна ръката й, преди да успее да го удари. — Какво?

— Ако мислиш, че ще стоя, без да предприема нищо, докато я прибавяш към колекцията си завоевания, не си познал.

— Завоевания… Мери Кейт? — В първия момент направо онемя. Постепенно си припомни как младото момиче — не, младата жена, поправи се той — го бе погледнала и запърхала с мигли. — Мери Кейт — повтори той, вече по-замислено и леко усмихнат.

Пред очите на Брена се спусна червена пелена.

— Разкарай този блясък от очите си, Шон Галахър, или се кълна, че ще ги насиня и двете.

Той предпазливо отстъпи пред вдигнатите й юмруци и разпери длани. Вече бе преминал възрастта, когато можеше с чиста съвест да се сбие с нея.

— Брена, успокой се. Не съм я докоснал, а и през ум не ми е минавало да го сторя. Докато ти не повдигна въпроса, никога не съм мислил за нея по начина, за който намекваш. За Бога, знам я от времето, когато беше в пеленки.

— Да, но сега не е в пеленки.

— Определено не — съгласи се той с доза необмислено одобрение. Затова прие, че първият удар, който се стовари в корема му, е по негова вина. — Господи, Брена, как можеш да виниш един мъж, че се радва на жена?

— Радвай й се отдалеч. Ако се насочиш към нея, обещавам да счупя и двата ти крака.

Той рядко изпускаше нервите си, но сега усети, че е на път да го стори. За да разреши проблема, просто мушна длани под сгънатите й в лактите ръце и я повдигна от земята. Очите им застанаха на едно ниво. В нейните се долавяше и изненада, и гняв.

— Не ме заплашвай. Ако съм мислил по този начин за Мери Кейт, щях да предприема нещо и то щеше да е между нас двамата, нямаше да има нищо общо с теб. Ясно ли ти е?

— Тя ми е сестра — започна Брена, но млъкна, защото той леко я разтърси.

— И това ти дава право да я засрамваш или да ме налагаш, след като не сме направили нищо повече от това да си побъбрим, така ли? Е, сега стоя тук и разговарям с теб, както съм правил безброй пъти преди това. Да съм ти разкъсал някога дрехите и да съм ти налетял? — Пусна я да стъпи на пода и напълно я смая, като просто й обърна гръб. — Трябва да се засрамиш от начина, по който развихряш въображението си — завърши той тихо.

— Аз… — Сълзите щяха да рукнат въпреки всичко. Опита се да се пребори с тях, преглъщайки яростно. В този момент нахълта Дарси. — Трябва да вървя — бе всичко, което успя да промълви, и хукна през задната врата.

— Шон… — Дарси остави празните чинии в мивката и се извърна да го изгледа свирепо. — Какво си направил, че си накарал Брена да заплаче?

Вина, гняв и емоции, които не желаеше да изследва в момента, се бореха в него.

— Хайде да ме оставиш на мира — скастри я той. — Наговорих се с жени за тази вечер.

Чувстваше се унизена и дълбоко нещастна. Успя да разстрои, да обиди и да смути двама души, на които много държеше. Беше си пъхнала носа, където не й е работа.

Не, не вярваше на последното. Беше нейна работа. Мери Кейт бе флиртувала безцеремонно, а Шон я бе гледал с безразличие.

Типично за него.

Но нямаше да остане безразличен за дълго. Сестра й е красива, сладка и умна. И определено — млада, напълно разцъфтяла жена.

Не беше грешка, че се опита да я защити. Но подходът се оказа несръчен, а и малко егоистичен. Защото трябва да го признае поне пред себе си — тя се държа като жена, която брани своя територия.

Към нея Шон също проявяваше безразличие.

Сега се налагаше да оправи нещата.

Предприе дълга разходка по плажа. Да се наплаче, да премисли случилото се, да се успокои. И да е сигурна, че когато се върне вкъщи, родителите й най-вероятно ще са си легнали и ще има възможност да поговори с Мери Кейт насаме.

Една запалена лампа огряваше верандата отвън, а втора осветяваше предния прозорец. Остави и двете, защото се съмняваше, че сестра й Пати се е върнала от срещата си в съботната вечер.

Още една сватба, помисли си тя, докато сваляше якето. Ново суетене, нови планове, неочаквани сълзи над цветя и мостри плат.

За нищо на света не успяваше да разбере защо един разумен човек е готов да мине през всичките тези глупости. Морийн се докара до нервен срив и изправи цялото семейство на нокти, преди най-после да мине по алеята в черквата миналата есен.

Не че не бе изглеждала прелестно, помисли си Брена, докато окачваше кепето си на закачалката. Цялата сияеща и свежа в бялата си рокля и дантеления воал, който майка им бе носила в сватбения си ден. Излъчваше щастие като слънчева светлина; докато я бе гледала с любов, Брена за миг бе забравила да се чувства неловко и глупаво в синята си рокля на шаферка.