Нора Робъртс - Заливът на тайните

Но ето че се намираше в колата си и караше към магазина, за да покаже на същия този мъж апартамента на втория етаж, вместо да се прибере у дома си. В своята спокойна и хубава къща, където се чувстваше защитена. Разумът й казваше, че трябва да го заведе да види апартамента. Нямаше смисъл да стои празен. Но този Сет дълбоко се лъжеше, ако си въобразяваше, че бе отделила време за това само защото той така иска.

Този път нямаше проблеми с паркирането. Беше почти девет часът. Ранната пролетна вечер бе доста хладна, но крайбрежната улица беше силно оживена. Виждаха се няколко лодки, акостирали на кея, които се поклащаха сънено върху вълните, и групички от хора, главно туристи, разхождащи се под лунната светлина.

О, колко обичаше крайбрежната улица на всяко морско градче! Направо щеше да запее от щастие, когато разбра, че може да купи сградата за магазин и когато пожелае да излиза навън, по всяко време на деня, за да се наслади на морето, на лодките, на глъчта и шареното разнообразие от туристи. Да почувства влажния, свеж въздух върху кожата си, да вдъхне соления мирис на водорасли, пясък и вода.

И още по-важното, да се почувства част от тях, благодарение на собствените си усилия, труд и възможности.

Може би щеше да бъде по-умно, ако бе превърнала апартамента над магазина в свое жилище. Но тя реши, и според нея решението беше правилно, че не бива да живее там, където работи. Което, помисли си Дру, докато завиваше зад сградата, за да паркира, беше просто още едно извинение, за да си намери жилище извън града и неговата блъсканица, но отново някъде близо до водата. И да си позволи мястото да бъде само и единствено нейно.

Така и не успя да почувства къщата, която имаше и в която живееше в Джорджтаун, като своя.

Тя загаси светлините и мотора и потърси чантата си. В същото време Сет излезе и й отвори вратата.

— Доста е тъмно. Внимавайте — предупреди я той, като я хвана за ръката и я насочи към външната дървена стълба, която водеше към втория етаж.

— Все още мога да виждам добре, благодаря. — Тя се освободи от ръката му и отвори чантата си, за да извади ключовете. — Това е паркингът — започна да обяснява. — Има отделен вход, както виждате. Ще бъдете съвсем самостоятелен.

— Да, аз също виждам добре. Я чуйте! — Бяха изкачили стълбите до половината, когато той сложи ръката си върху рамото й, за да я спре. — Просто спрете и чуйте — повтори и се заслуша, като погледна над къщите, наредени една до друга като щит срещу бурите и вятъра от другата страна на улицата зад тях. — Страхотно е, нали?

Тя не успя да потисне усмивката си. Разбираше отлично за какво говори. Защото наистина беше великолепна — тази невероятна тишина.

— След няколко седмици няма да бъде толкова тихо. — Сет огледа къщите, тъмнината, поляните. И тя отново си помисли, че той сигурно вижда онова, което другите не могат. — Сезонът започва от Деня на падналите във войните и бързо набира скорост. Тук се изсипват цели тълпи туристи, като скакалци са. Нощите стават по-дълги и по-топли, хората се разхождат до сутринта. Знаете ли, че може да бъде и прекрасен, този шум. Шумът на ваканцията. Направо те опиянява, когато в едната си ръка държиш сладолед във фунийка, а часовникът не чука в главата ти, за да отмерва почивката.

Той се обърна и впери сините си очи в нея. Дру можеше да се закълне, че почувства трепет от този поглед, което бе елементарна и смешна физическа реакция.

— Вие обичате ли сладолед във фунийка? — попита я.

— Ако не обичам, значи в мен има нещо сбъркано — отвърна тя и тръгна забързано нагоре.

— Ами! Аз смятам, че няма нищо сбъркано — промърмори Сет и изчака с ръце в джобовете, докато тя отключи вратата.

Дру запали лампата, след което колебливо затвори вратата след него, когато той пристъпи вътре.

Но веднага осъзна, че няма от какво да се притеснява, макар че двамата останаха сами. Той повече не й обръщаше никакво внимание, сякаш се бе стопила във въздуха и не съществуваше.

Прекоси стаята и отиде първо до предните прозорци, като застана, загледан през тях. Позата му бе едновременно небрежна и напрегната. И това бе много секси.

Носеше износените си джинси с много повече стил, отколкото някои хора носят костюм от „Армани“ за пет хиляди долара.

Върху обувките му имаше петна от боя.

Тя премигна и се върна в настоящето, когато той каза нещо.

— Извинете?

— Какво? — Той също бе изненадан. — О, нищо, само пресмятах на глас разни неща — светлината, слънцето, ъглите. Такива работи. — Отново прекоси стаята и се върна при задните прозорци. Застана пред тях както пред предните. И отново си мърмореше нещо.