Нора Робъртс - Заливът на тайните

Носът й беше малък и правилен, устата широка, така че да подхожда на очите, и много сочна. Цветът на устните бе тъмнорозов.

На брадичката й имаше почти незабележима трапчинка, сякаш гримьорът бе направил съвсем фина мазка с четката, за да я подсили.

Би могъл да нарисува това лице, нямаше спор за това. Както и останалото от нея. Можеше да я види легнала в креват, целия покрит с розови листенца. В главата му изникна образ — приказните й очи проблясват със скрита сила, устните й са полуотворени, сякаш току-що се събужда, след като е сънувала най-вълнуващия любовен сън.

Усмивката й не се промени, докато той я разглеждаше, но тъмните крила на веждите й се вдигнаха леко нагоре.

— Та с какво мога да ви бъда полезна?

Гласът беше хубав, помисли си Сет. Силен и нежен едновременно. Не беше местна.

— Първо с цветя — отговори многозначително той. — Страхотен магазин.

— Благодаря. И какви цветя имате предвид?

— Ще стигнем и до това. — Той се наведе и се подпря на щанда. В Сейнт Крис винаги имаше достатъчно време за разговор. Тук времето течеше бавно и по други физически закони. — Отдавна ли работите в този магазин?

— От самото начало. Ако мислите да подарявате цветя за Деня на майката, имам прекрасни…

— Не, не, за Деня на майката вече съм решил какво ще подарявам. Вие не сте оттук. Акцентът ви — продължи Сет, когато веждите й въпросително се вдигнаха нагоре — ви издава. Не е от крайбрежието. Малко по на север може би.

— Точно така. От столицата.

— Добре, а името на магазина — „Пъпка и цвете“. Това не е ли от Уистлър?

Изненада и интерес се мярнаха в очите й.

— В интерес на истината, да. Но вие сте първият, който направи връзката.

— Един от братята ми е голям познавач на поезията. Не мога да си спомня съвсем точно цитата. Беше нещо за идеалната форма както на пъпката, така и на цветето.

— „Шедьовърът трябва да бъде като цветето — съвършено и като пъпка, и като цвят.“

— Да, това беше. Сигурно съм го запомнил, защото и аз това правя. Занимавам се с бои и цветове.

— Наистина ли?

Тя си напомни да бъде внимателна, да се успокои, да намали темпото. Бавният, неангажиращ разговор с непознати влизаше в задълженията й като част от живота в малкия град. Вече го бе преценила. Лицето му й бе някак смътно познато, а тези очи — много яркосини, бяха откровени и прями и определено показваха интерес. Не можеше да си позволи да флиртува с купувачите, макар да бе убедена, че това ще увеличи оборота, но можеше да бъде приятелски настроена. Поне.

Нали точно за това бе дошла в Сейнт Крис. За да се държи приятелски.

Тъй като реши, че той боядисва къщи, тя бързо направи сметка колко поръчки трябва да има, за да поддържа що-годе задоволителен бюджет.

— И тук ли работите?

— Сега вече да. Но дълго време ме нямаше. А вие сама ли сте в магазина? — Той се огледа и прецени колко много работа бе необходима, за да се създаде градината, която бе направила. — Собственичката идва ли въобще?

— Засега работя сама. И всъщност собственичката съм аз.

Той я погледна отново и се разсмя.

— О, Боже, дори през ум не ми мина! Радвам се да се запознаем, Друсила Уиткомб Бенкс. — Той й протегна ръка. — Аз съм Сет Куин.

Сет Куин значи. Тя автоматично постави ръката си в неговата и бързо преподреди мислите си. Лицето му й беше познато не защото го бе срещала в градчето, а от списанията. И не беше бояджия, нищо че носеше стари изтъркани джинси и избеляла риза, а художник. Местното момче, което бе станало знаменитост в Европа.

— Много ми харесват вашите картини — рече тя.

— Благодаря. На мен пък ми харесва вашата работа тук. — Той обхвана с широк жест магазина. — Но сигурно съм ви откъснал от нея. Така че трябва да се реванширам. Има няколко жени, които искам да впечатля. Можете да ми помогнете.

— Жени? В множествено число?

— Да. Три, не четири — поправи се той, като се сети за Обри.

— Чудя се как ли ви остава време да рисувате, господин Куин.

— Сет, моля. Справям се някак си.

— Сигурна съм в това. — Някои мъже винаги успяват да се справят. — Рязани цветя, букети или саксии?

— Ами… нека да са рязани цветя в красиви кутии. Нали така е по-романтично? Да помисля. — Той направи план на времето и пътя си и реши, че първо ще мине покрай Сибил. — Значи номер едно е умна, интелектуална, елегантна и много практична, но с нежна и мека душа. Предполагам, че розите ще бъдат най-подходящи за нея.

— Ако искате да бъдете предсказуем.

Той погледна момичето изненадано и с любопитство.