Розмари Роджърс - Игра на любов

— Ехей… бебчо! Чух че си се върнала. А не ми се обади. Какво става? Да няма нещо ново?

Сара преглътна мъчително.

— Аз не… — Надяваше се, че звучи като Дилайт. По дяволите, ами сега? Никога не би могла да заблуди някой от наистина близките приятели и познати на Дилайт, но кой все пак беше този клоун?

— Хей, това съм аз, Анди! Добрият стар Анди, твоят страхотен жребец. Помниш ли последния път, когато го правихме?

Лицето на Сара стана яркочервено, въпреки твърдото й намерение да не се шокира.

— Това беше за последен път, Анди. Довиждане! — измъкна се тя умно и затвори. Сара предпочиташе той да не се обажда отново. За по-сигурно откачи телефона. По-добре да е страхливка, отколкото да трябва да се примирява с такъв род неща!

За да не мисли твърде далеч напред, Сара направи план какво да каже, ако някой я попита защо не отговаря на телефона: „Трябваше да ставам рано, а знаеш, че не мога без моите осем часа сън! Така че…“

Тя прехапа устни, жилната от неприятен спомен. По дяволите, утре наистина трябваше да става необичайно рано. По някаква странна прищявка на съдбата тя, Сара, трябваше да се яви като Дилайт за първия снимачен ден на „Мохаве“ — новия филм с Гарън Хънт. Почти пророческите думи, които Дилайт й каза преди да напуснат Ню Йорк, изплуваха в съзнанието й под звуците на джаза по радиото, което беше пуснала в опит да се изолира от шума на улицата. „Не си ли се чудила, мила сестро, дали не си наследила нещо от таланта на мама Мона?“

— Е, добре — Сара се извърна леко и се вгледа в мрачното си, доста несигурно изражение, отразено в огледалото. Беше ли наследила нещо? Лицето, което я погледна от огледалото, дори не приличаше на нейното. Сара неволно вдигна ръка към косата си. Чудно колко различна я правеше „естествената“ прическа на Дилайт. Като изтри изражението си на уплашено зайче, Сара упражни дяволитата усмивка на Дилайт, която излагаше на показ една трапчинка. Това беше актьорска игра, нали? В сравнение с изпълнението на ролята на нейната поривиста, изменчива сестра, да се изправи пред камерите изглеждаше лесно.

На следващата сутрин се чувстваше като зомби, дремейки на задната седалка на лимузината, която някой се беше сетил да изпрати. Шофьорът изглежда я позна и отчасти за да се отърве от лукавите усмивки и твърде многозначителните погледи в огледалото, Сара реши, че е по-безопасно да държи очите си затворени, докато пристигнат в студиото, където и да се намираше то. Тя предполагаше, че ще трябва да тръгнат по една от магистралите, за да стигнат там — вече беше открила, че всички правят така, само за да отидат от един район на Лос Анджелис до друг.

— Наистина ми хареса оня твой постер във „Фън енд Геймз“. Реклама на новия филм, в който участваш, а?

Лицето на Сара пламна, но гласът й беше леден:

— Не.

Може би той щеше да разбере намека. Последва дълга пауза, през която тя почти заспа, знаейки, че пак се измъква.

— Уморена ли си?

— Хм.

Искаше й се да беше млъкнал. Какво би направила Дилайт?

Като вдигна крака и ги протегна върху луксозната тапицерия на седалката, Сара каза, стараейки се да наподоби сънливо мънкане:

— Бъди мил и ме събуди, когато стигнем.

Тя наистина заспа и се събуди, едва когато спряха на портала, за да бъдат проверени от униформената охрана. Лимузината спря елегантно пред мрачна постройка, която изглеждаше незначителна на фона на огромната като хангар снимачна площадка зад нея.

— Казаха, че първо трябва ви заведат при гримьорите. Късмет!

Чувствайки се малко виновна, Сара му хвърли бърза усмивка и едно „Благодаря — оценявам това, че ме оставихте да поспя!“

Той беше млад мъж и погледна след нея доста замислено, докато тя изчезваше в сградата. Определено не си приличаше много със снимките! Трудно беше да се каже дали под обемистия анцуг, който беше облякла заради сутрешния хлад, наистина се криеше онова чувствено тяло, за което беше жадувал. Но със сигурност би му харесало да разбере! Значи това беше Дилайт Адамс. Странно как всички те не отговаряха на очакванията, като ги видиш отблизо, особено рано сутрин!

— Дилайт!

Мъжът, който извика името й и забърза към нея, имаше преждевременно състарено и тъжно лице — отличителна черта на британците. Спомняйки си от снимките кой е той, Сара си позволи да му се усмихне. Лу Вайсман беше и агент на майка й и неотдавна се беше включил във филма по настояване на Мона, „за да се грижи за Дилайт“ по време на снимките на „Мохаве“.