Розмари Роджърс - Игра на любов

— Ти не го познаваш! — каза Дилайт мрачно. — Казах ти, че е способен на всичко, дори да организира някое удобно „произшествие“ с мен. Повярвай ми, Сара, това е единственият начин.

Това означаваше, че те всъщност не могат да се виждат и да бъдат заедно, както се надяваше Сара, когато уреди да учи в колеж в Лос Анджелис. Както и че, уплашена или не, тя просто трябваше да удържи на думата си — бързо да заеме мястото на Дилайт, когато сестра й се измъкне, за да отиде при любимия си. Положението й беше отчайващо мелодраматично, но поне можеше да се вкопчи в мисълта, че мама Мона, каквато си беше романтична по душа, би одобрила напълно, точно както татко би бил абсолютно против, ако знаеше. Сара потрепери при мисълта, че той може да разбере. Тя установи, че й се иска повече от всякога да не се беше съгласявала с лудия план на сестра си. Целият замисъл заприличваше все повече на сюжет от евтин шпионски филм, заснет в Холивуд, особено след като телефонът оставаше единственият начин за връзка между Сара и Дилайт. А Дилайт винаги се обаждаше от автомат, защото, както заявяваше съвсем сериозно: „Не бих се учудила, ако Марко подслушва телефона ми, само за да разбере дали аз и Карло поддържаме връзка!“

Дори разговорите им по телефона напомняха мелодрама, тъй като Дилайт постоянно даваше наставления на Сара за „ролята“ която скоро трябваше да изиграе.

— Караш го да звучи като „Мисията невъзможна!“ — възропта Сара и добави: — Предполагам трябва да съм благодарна, че престана да пушиш онези ужасно силни цигари — това е навик, който твърдо бих отказала да възприема дори заради теб, скъпа сестро!

— Е, Карло не одобряваше, че пуша… цигари, това е! — Дилайт не можа да не се изкикоти, а после продължи търпеливо: — Добре, сега ми кажи как се казва фризьорът ми и какъв бакшиш му оставям.

— Не мислиш ли, че всичко това е малко… смешно? Марко никога не те е виждал и вероятно не знае нищо за твоя… твоя фризьор, нито за любимия ти ден за пазаруване във „Фиоручи“ — а и едва ли го е грижа! — Гласът на Сара издаваше напрежение. — Честно, Дилайт…

— Ти не знаеш нищо за големия брат на Карло! — отвърна Дилайт упорито. Сара дори можеше да си я представи как смръщва вежди и нацупва устни. — Той е от тези, които не пропускат нищо. Шегуваш ли се? Сигурно ме е проучил изключително подробно. Сара, — гласът й леко затрепери, — просто трябва да внимаваш какво ти говоря и да не сваляш гарда нито за миг, разбираш ли? Колкото по-дълго той си мисли, че ти си аз, толкова по-дълго ще бъдем в безопасност Карло, аз и… нероденото ни дете!

Това беше козът на Дилайт и, както тя несъмнено беше предвидила, той сложи край на всички по-нататъшни доводи на Сара, като веднага извади на преден план цялото й съчувствие и страстно желание да закриля.

— Защо не ми каза по-рано? О, скъпа, какво преживяваш само! А и аз ти създавам толкова неприятности! Можеш да спреш да се притесняваш, няма да те подведа и ще държа настрана този гаден, коравосърдечен… гангстер колкото трябва. И, повярвай ми, преди всичко да приключи ще му дам да разбере. Боже мой! — В гласа на Сара внезапно се прокрадна закъсняло изумление. — Не мога да повярвам, че ще бъда леля, да не очаква човек!

По-късно, насаме, след като затвори и имаше достатъчно време да осмисли съобщеното набързо от Дилайт, Сара все още изпитваше известни съмнения относно ролята, която се беше ангажирала да играе. Не беше като да играе Офелия в постановката на „Хамлет“ на драматичния кръжок — а по онова време се разболяваше от страх преди всяко представление. Но тогава поне имаше реплики и ремарки, които трябваше да запомни, а сега трябваше да разчита единствено на инстинктите си и познаването на маниерите и начина на живот на сестра си. Както и на собствения си здрав разум, разбира се.

Още на следващия ден тя внезапно се оказа в ролята на Дилайт, а умът й беше претъпкан с всевъзможните късчета информация и незначителни факти, които се очакваше да запомни. Трябваше да ги запомни и да доведе нещата до край.

Сара примигна с очи и се отдалечи от отворената плъзгаща се врата, която водеше към малка тераса с парапет от ковано желязо.

Веднъж Дилайт се беше похвалила „Оттук почти се вижда океанът…“ Как би искала Дилайт да е тук с нея сега! Или пък тя да е там, където й е мястото, да играе тенис или да язди. По дяволите, беше забравила да провери дали Дилайт язди. Вероятно само някой Харли-Дейвидсън!

Звънът на телефона накара Сара да подскочи. Чувстваше се нервна и раздразнителна. И с пълно основание, напомни си тя храбро, като грабна слушалката, надявайки се това да е самата Дилайт. Но гласът от другата страна беше мъжки и звучеше завалено.