Розмари Роджърс - Игра на любов

— Беше направо страхотна, хлапе! Тази роля би могла да бъде начало на новата ти кариера, ако го искаш.

— Господин Хънт… Гарън направи нещата по-лесни за мен.

Сара установи, че отговаря механично, съзнавайки, че би трябвало да вложи повече въодушевление. Но искаше само да се скрие някъде и да анализира чувствата си. Ами ако Гарън открие номера й и се обади? Какво би направила тогава? Нямаше голям опит с целувките, а и тази определено беше различна! Тя все още чувстваше краката си омекнали. А — о, по дяволите, той естествено си мислеше, че тя е Дилайт. Дали си мислеше…?

— Дилайт, запознай се със Сали Локууд. Тя е стара приятелка на Мона.

О, Боже! Жената на Гарън! Сара се надяваше, че не се е изчервила виновно.

— Беше много добра, мила. Радвам се, че не позволи на Гарън да те тормози!

— О… благодаря ви! Надявах се да не ми проличи колко съм нервна.

— Предполагам, че на всички ни се налага да се борим с това. Ръцете ми винаги стават ледено-студени преди да се изправя пред камерата, освен това се знае, че съм си забравяла репликите.

— Не много често! Здрасти, Сали, Лу и…?

— Това е Дилайт Адамс. Пол Друри, нашият изпълнителен продуцент. Пол, скъпи, какво те води тук толкова рано?

Едрият набит мъж с черна къдрава коса приличаше на бивш футболист и вероятно беше такъв. Той кимна на Сара и й хвърли любопитен, малко остър поглед, преди да се наведе над стола на Сали, за да я целуне по бузата.

— Пари, какво друго? Този филм надхвърля бюджета и си мислех да напомня на Гарън за това, а също и да го представя отново на един стар приятел, който има желание да инвестира един-два милиона в „Мохаве“, така че в крайна сметка можем да си позволим външни снимки за онези сцени с преследването.

— Това е чудесно, Пол! Освен това Гарън ще бъде склонен на отстъпки — може би в крайна сметка ще получа моите диамантени обици!

Чувствайки се като натрапник и почти решила как да реагира, Сара леко махна с ръка на Лу и тръгна да се отдалечава.

— Хей! Не толкова бързо, госпожице Адамс!

От небрежното кимване няколко минути преди това Сара не беше останала с впечатлението, че Пол Друри наистина я е забелязал. Но изведнъж погледите на всички се спряха върху нея и Сара усети издайническата руменина по бузите си.

— Приятелят, за когото говорех… той иска да се запознае с вас. Голям ваш почитател е!

— О? — Тя онемя от смущение. Сега вече наистина знаеше какво означава това. — Е…

Сара погледна към Лу, но той не се интересуваше от нея. Цялото му внимание изглеждаше ангажирано със Сали Локууд.

Как би реагирала Дилайт? В известно отношение да се преструваш на някой друг изглеждаше по-лесно. Сара отметна глава и с припомнен жест прокара нетърпеливо пръсти през косата си и я отметна от лицето си, отправяйки нахална, предизвикателна усмивка.

— Е, защо не? Кой е този ваш приятел? Трябва да съм извънредно мила с него, нали, особено ако ще влага пари в нашия филм?

Пол Друри огледа Сара с преценяващ поглед, докато тя продължаваше да се усмихва. Добре, че не можеше да прочете мислите й. Ако този стар приятел прилича на него…

— Той е много богат, госпожице Адамс. Освен това би искал довечера да ви заведе на вечеря — ако вече не сте ангажирана.

Сара реши, че определено не харесва Пол Друри. А сигурно нямаше да хареса и богатия му приятел. Но Дилайт би приела такава покана и щом се правеше на Дилайт…

— Всъщност смятах само да си измия косата. Но…

— Гарън говореше за разширяване на ролята ви. Знаете какво — повече реплики, повече действие. А след като осигурихме финансирането, мисля, че можем да си позволим допълнителен метраж. Ще говоря с Лу за това, нали? А за вечерята — осем часа удобно ли ви е? С жена ми бихме могли да ви вземем.

Сара едва се удържа да не повдигне вежди. Канеха я на порядъчна вечеря? Май беше преценила грешно Пол Друри. А ако не, все пак щеше да й достави удоволствие да покаже на всички, че Дилайт Адамс не е момиче за една нощ!

Сара се усмихна сдържано.

— Ще бъде много мило от ваша страна, господин Друри. Моята… моята кола е на сервиз в момента.

Докато му даваше адреса си, тя си мислеше с ужас, че никога, ама никога не би могла да се оправи в Лос Анжелис, какво остава да шофира с небрежна самоувереност при натовареното движение в пиковите часове. Дилайт беше оставила малкия си „Фолксваген“, но ако зависеше от Сара, той щеше вечно да си стои в гаража.

Този път друга лимузина с друг шофьор щеше да я откара в къщи — по-възрастен мъж с посребрени коси, който почти не отрони дума, освен да я попита за адреса й. Сара се отпусна с въздишка на тапицираната с велур седалка, като протегна крака, благодарна за почивката. Благодари на бога за климатика и леката музика. Тя намери станция с класическа музика и положи усилия да се отпусне, искайки в този момент да не се беше съгласявала с вечерята. Сутринта беше достатъчно напрегната — защо доброволно се беше съгласила на допълнителни мъчения?