Розмари Роджърс - Игра на любов

— Тук няма дежурен портиер, госпожице Адамс? Това не е безопасно в град като този, нали?

Сара го беше зяпнала невъздържано, когато думите му я върнаха към действителността и към ролята й.

— Съвсем безопасно е — и защо да не бъде? Нямаше да влезете тук, ако не бях отключила входната врата отгоре. А вие казахте, че ви изпраща Пол Друри…

Той беше от онзи тип непоносимо арогантни мъже, които разбира се не вярваха в компромисите. Тя долови това в повдигнатата черна вежда, още докато отбелязваше безпомощно леката вдлъбнатина на брадичката му.

— Все забравям, че вие, американките, до една сте самоуверени. Извинете ме, госпожице Адамс! Да, аз казах на Пол, че ще дойда да ви закарам до ресторанта — жена му Моник винаги закъснява.

Беше ядосана на себе си, най-вече задето го беше зяпнала като зашеметена от любов тийнейджърка, и отвърна рязко:

— Надявам се, че господин и госпожа Друри ще бъдат там. В крайна сметка, господин…

Тя веднага съжали за изплъзналите се думи, виждайки как се стягат мускулите на това грубо, сурово лице. В очите му лумна пламък, при което й се прииска да побегне, преди те да са станали каменно непроницаеми като две късчета обсидиан.

— О, госпожице Адамс, вие се притеснявате, че не са ни запознали официално? — Измамно мекият му тон напомни на Сара за кадифената лапа на голяма котка миг преди да стрелне нокти към жертвата си. — Знаете ли, тъй като Пол ми каза, че сте се съгласили да се видим на вечеря, аз естествено реших, че нямате нищо против да се срещнете с непознат, който е почитател… на вашите таланти. Както и да е, моля, позволете ми да ви се представя. Аз съм дук Ди Кавалиери.

Официалният му поклон, докато целуваше безчувствената ръка на Сара, беше изпълнен както трябва, но устните му пареха като огън студената й кожа и тя едва се удържа да не си издърпа грубо ръката.

Тя беше стъписана, а той се усмихна, сякаш напълно осъзнаваше и се наслаждаваше на нейното объркване — едно повдигане на устните, което би могло да бъде и подигравателно.

— Вие очевидно сте госпожица Дилайт Адамс, нали? И тъй като това е Америка, където хората не са така официални, както в Европа, можете да ми казвате Рикардо — а ако ми позволите, аз ще ви наричам Дилайт. Такова необичайно име — като обещание…

— Боя се, че то… то просто е едно от хрумванията на майка ми! — Съвземайки се най-после, Сара се постара да звучи спокойно и хладнокръвно, докато той я гледаше с усмивката на хищник, сигурен в плячката си. Е, ще види той! А тя няма да обръща внимание на последните му думи, в които се съдържаше непристойно подпитване! Трябва да възприеме невъзмутимата дързост на сестра си и да го постави на място. Тя се нацупи леко, поставяйки ръка върху неговата и усети как стоманените мускули се напрягат при докосването й.

— Вижте, съжалявам, ако съм била груба, но в този град едно момиче се научава да бъде предпазливо, ако знаете какво имам предвид. Много мило, че дойдохте да ме вземете… Рикардо. Можем ли за започнем наново оттук?

Цял дук? Истински ли беше? И Пол Друри беше казал богат — а тя си мислеше, че това, което е останало от италианската аристокрация, в по-голямата си част няма пари.

— Можем да започнем откъдето пожелаете, Дилайт. — Още една от тези хапливи забележки, помисли си Сара войнствено и усети как гневът й се надига. Но тя не протестира, когато той я хвана здраво за лакътя и я поведе към колата си, пазена от възхитен тийнейджър, който пое дискретно подадената му от Рикардо банкнота, без да откъсва очи от лъскавото Ламборгини.

— Удоволствието беше мое, господине. Готина машина!

— Да, но трудно се кара тук, в Лос Анджелис. — Докато помагаше на Сара да седне, пръстите му за миг докоснаха кожата й и тя беше доволна, че той не може да долови неволното спиране на дъха й. — Такава машина трябва да се кара много бързо, особено тази, защото съм пригодил мотора за състезания.

— Състезавали ли сте се с нея?

— Няколко пъти. Но не в тази страна. Още не.

— Е, късмет!

Докато потегляха, Сара не се сдържа и измърмори:

— Дук — демократ?

Съсредоточен върху движението, той не погледна към нея, но тя по-скоро долови, отколкото видя лекото свиване на раменете му.

— Имаме нещо общо. Любовта към хубавите машини и към риска.

— Е, радвам се, че я пазите за пистата. Шофирането в Лос Анджелис крие достатъчно рискове — особено в пиковите часове!

— Зависи от шофьора, разбира се. Карате ли кола… Дилайт? — Тя си помисли, че той назова името й с известно нежелание — може би звучеше прекалено натруфено и несериозно за неговия вкус!