Розмари Роджърс - Игра на любов

Той предпочете да не обръща внимание на плахия й опит за протест, като я водеше бързо, предупреждавайки я механично да внимава, докато накрая тя се спъна в някакви кабели и той я изправи със същата нехайна непринуденост, с която би върнал дълъг пас във футбола.

— Стигнахме. — Гласът му звучеше енергично и делово. На вратата пишеше с черни букви: Пол Друри.

Още една среща на маса с Пол и Моник? Не! Изгубила дар слово, Сара клатеше ожесточено глава, опитвайки се с последни усилия да се освободи от хватката му.

Този път се наложи да я прихване през кръста, за да я вкара вътре. Той я гледаше неодобрително.

— Държиш се много странно, Дилайт. Да не си пила? Или е от онези хапчета, които май всички тук вземат?

Дори и да можеше, не би посмяла да отговори на подигравателния му въпрос! След като я пусна, Сара се строполи непохватно върху един стол и му обърна гръб.

— Пол е така добър да ми предоставя офиса си, когато ми е необходимо. За съжаление днес следобед той няма да е тук. Но както наредих, обядът е съвсем готов и съм сигурен, че ще ти се стори малко по-добър от храната в кафенето!

Пред нея се появи чаша с изстудено бяло вино, чиято кристална повърхност беше замъглена от малки капчци. Ръката, която я постави, беше силна и загоряла, с малки черни косъмчета от китката до лакътя. Той носеше странен пръстен-печат от злато, с инкрустирани диаманти.

Отдръпвайки поглед, Сара с мъка си пое дълбоко въздух.

— Нямаше да се задъхваш, синьорина Дилайт, ако си осигуряваше достатъчно чист въздух и подходящи упражнения… и по-малко безсънни нощи. — Плътният му глас беше равен, но думите му бяха достатъчни да накарат Сара да вирне брадичка и срещне открито насмешливия му поглед.

— О? С какво право ми даваш съвети? И ме влачиш тук, без да ми предоставиш право на избор…

— Когато се разделихме снощи, ти беше съвсем наясно, че днес ще дойда за теб — нали? Стига, Дилайт, да не прекаляваме с нашия малък любовен танц. И двамата направихме първата крачка и сега е твой ред да излезеш малко напред, хм?

Той постави дългите си пръсти на тила й, плъзгайки ги в къдриците й, за да й попречи да извърне глава от намръщеното му лице.

Очите на Сара се разшириха, когато усети горящия му поглед — два черни въглена като в съня й миналата нощ. Никога, никога нямаше да разбере какво я задържаше там безмълвна и неподвижна. Тялото й беше обхванато от същата упоителна слабост, която беше усетила при събуждането си тази сутрин. Защо не можеше да свали очи от това лице с груби, почти арабски черти. В него имаше нещо сурово и безмилостно, което я караше да тръпне, безпомощна и очарована. Би ли могъл да бъде жесток? Защо я преследваше със спокойната, смъртоносна ловкост на леопард, излязъл на лов? Какво искаше от нея?

По гърба на Сара пробяга тръпка на неподправен ужас и тя заклати глава, а пръстите му леко се стегнаха — достатъчно, за да й причинят болка, когато отново опита да помръдне главата си.

— Дилайт… — Тя видя как погледът му се спря на устните й и потрепера, когато гласът му стана леко дрезгав. — Кръстили са те на устата ти, която обещава точно това. Защо си губим времето с тези игрички?

Той се наведе и устните му докоснаха нейните с измамно спокойствие, докато през цялото време тя усещаше как тялото му вибрира от възпирания напън на страстта.

Тя така се уплаши, че го отблъсна със сила, породена от отчаянието.

— Спри! Престани веднага! Не играя никакви игри! Аз… аз предпочитам първо да ме помолиш, ако обичаш! — Спомняйки си със закъснение, че се представя за Дилайт и че при такива обстоятелства сестра й непременно щеше да започне да ругае, Сара добави решително: — И ще съм ти благодарна, ако завинаги ми се разкараш от очите, по дяволите!

Той я беше пуснал, но малодушната, трепереща страна на Сара забеляза, че просто е отстъпил назад и се е опрял с гръб на вратата. Странно, но като се изключи заплашителната му поза, той не изглеждаше обезпокоен от грубия й отказ, а просто скептично настроен.

— Защо говориш неща, които не мислиш?

Тя се сви, сякаш очакваше да я докосне пак, но той само скръсти ръце пред гърдите си, като продължаваше да я гледа някак отчуждено.

— И защо се страхуваш да ми отговориш? — Ноздрите му се разшириха някак заплашително, след което той добави с по-мек тон: — Мисля, че изпитваш същото, което изпитвам и аз, но понеже си освободена американка, се бориш с първичните си инстинкти. Очаквах една по-открита, по-смела млада жена, синьорина Дилайт. По-близка до майка ти, която с всичките си недостатъци поне е истинска жена!