Розмари Роджърс - Игра на любов

— Е! — каза Майк, останал без дъх, след като Гарън Хънт вече беше излязъл. — И за какво беше всичко това — или не можеш да ми кажеш? — Той имаше заострена брадичка като на елф, която потрепваше от любопитство.

— За какво говориш? — попита Сара уклончиво, като се наведе напред, преструвайки се, че се възхищава на грима си.

— Сякаш не знаеш! Мислиш не разбирам, че когато той дойде рано и помоли някого да отиде за кафе, този някой трябва да не се връща поне пет минути? Ха! Доста отдавна съм тук!

— Е… — отстъпи Сара неохотно, обръщайки се да срещне възмутеното му изражение.

— Покани те да излезете, нали? Това означава още една безсънна нощ, предполагам. Утре ела малко по-рано и ще направя нещо специално за теб, а ти ще ми разкажеш всички подробности!

— Сигурна съм, че вече знаеш всички подробности! — промърмори Сара дяволито, докато излизаше.

Гарън Хънт! Мислите на Сара бяха толкова объркани, че не би могла да се ядоса на Майк и лукавите му намеци. Гарън я беше поканил да излязат, щеше да я вземе точно в пет днес следобед…

„Разбира се, че ще отида!“, отговори Сара на собствения си въпрос. Чувстваше се едновременно уплашена и въодушевена. Дилайт никога не би отказала на Гарън Хънт!

През дългите, бавно точещи се часове на тази сутрин, в която я бяха извикали, за да не прави нищо, Сара имаше достатъчно време да помисли и дори да дремне, докато на огромната, масивна сцена ставаше все по-горещо.

Тя лежеше на малката кушетка, почти изпълваща „гримьорната“, която делеше с други две момичета. Приятно й беше да усеща как се носи към небитието…

Обезпокоена, в първия момент Сара се опита да се освободи от грубата ръка върху рамото й. После си спомни, че е на повикване и седна, мърморейки объркано.

— Е, виждам, че поне си жива. Съжалявам, ако съм бил груб и съм те изплашил, синьорина, но първо почуках и когато не ми отговори, влязох. — „Той изобщо не съжалява, разбира се!“, помисли си Сара неуместно, чувайки този груб, стържещ глас и срещайки обсидиановия поглед. Забелязал, че го гледа, той продължи с малко подигравателен тон: — Изглеждаш доста бледа, като истински мъртвец! Да не би да си спала зле снощи?

Това беше той. Наистина беше той, кошмарът от сънищата й! Сара махна косата от очите си, примигна и го погледна гневно.

— Какво правиш тук? Снимачната площадка е затворена за външни лица!

— Ха, само че аз случайно притежавам известни права върху филма. Така че съм привилегирован… опасявам се. — Последното беше казано меко, като предизвикателство, докато студените му очи оглеждаха раздърпаните й дрехи и рошавата й коса.

— Не дотам, че да влизаш тук, без да чукаш! — отвърна Сара разгорещено, предпочитайки да не обръща внимание на предишните му думи. — Това е моята гримьорна и…

— Знам, че това е твоята гримьорна! — каза той, повдигайки с присмехулна веселост едната си вежда при изблика й на гняв. — Защо иначе ще съм тук, в крайна сметка? Мислех да те заведа на обяд, тъй като всички останали са в кафенето. А може би гладуваш в знак на покаяние за някакъв грях?

— Грях? Защо… чуй ме сега…!

— Много е лошо, че в американските училища не ви учат да не оставяте никога изреченията недовършени. Като започнеш да казваш нещо, би трябвало да го кажеш докрай, нали? Няма значение, още има време за обяд, ако побързаш. Хайде.

И преди беше отправял към нея тази кратка команда, приемайки за дадено, че тя ще последва водача си. Но този път…

— Не! — каза Сара високо и, както се надяваше, достатъчно рязко и категорично. Той би трябвало да разбере тази едничка дума, ей богу!

— Но не — вече я беше хванал за китката, теглейки я със себе си като че ли без никакво усилие. Усещаше китката си парализирана, а краката й сякаш се движеха по тяхно собствено желание. Сара би могла да заплаче от яд и обида. Защо беше дошъл да я измъчва пак този ужасен демон от сънищата й? Защо тя не се бореше по-решително с неговата арогантност, с наглата му самонадеяност?

— Очевидно си от онези жени, които подсъзнателно желаят някой да решава вместо тях. Сигурен съм, че тази сутрин не си закусила, а нямаш вид на човек, който може да си позволи да пропусне още едно ядене! — Черните му очи обходиха тънкото й тяло с убийствено нетърпение, сякаш тя беше дете, което трябваше да бъде смъмрено.

— Не е… изобщо не е твоя работа дали пропускам ядене или не!

Сара изговаряше думите задъхвайки се. Ако не я влачеше след себе си толкова бързо, с удоволствие би му дала да разбере! Грубиян! Поколеба се за думата, преди да я отхвърли пренебрежително. Копеле!