Розмари Роджърс - Игра на любов

О… Сара! Сигурно това е то! Дори познатият глас в ума й звучеше екзалтирано и в никакъв случай разумно.

Какво ли би могло да се случи, ако вратата не се беше отворила? До една от стените на големия, удобен офис, който можеше да служи за дневна, имаше удобен диван. Никакво бюро — Пол Друри не вярваше в тях.

Когато по-късно се опита да анализира какво и как се беше случило, Сара установи, че е изпълнена с тревожно противоречиви чувства.

— Боже мой! О, извинете. Но мислех, че Пол ме очаква, а отвън нямаше никой…

Лицето на червенокосата жена с остри черти, която стоеше там и ги зяпаше през очилата си с позлатени рамки, се стори твърде познато дори на Сара, която рядко гледаше телевизия. Бренда Роуън — телевизионният вариант на Луела Парсънс и Хеда Хопър във върха на славата им. Тя имаше собствено телевизионно шоу и вестникарска рубрика и ето я там, от плът и кръв, без намерение да си ходи, а кръглите й очи с цвят на коняк стрелкаха ту единия, ту другия.

Дукът се владееше повече, отколкото Сара изобщо можеше да си представи. Държеше я здраво за ръката и сякаш единствено това й помагаше да се държи пред пронизващо любопитните очи на Бренда Роуън. Отчаяна до прималяване, Сара гледаше как тези очи се местят от нея към кушетката и чак до масата с елегантно подредения, недокоснат обяд, до отворената втора бутилка вино и празните чаши. О, Боже, а сега какво?

— Вие приятел на Пол ли сте? А това е Дилайт Адамс, разбира се… — Очите на Бренда се плъзнаха любопитно по Сара и се спряха върху навъсеното лице на Рикардо. — Не ви ли познавам от някъде?

— Може би! — Той беше самата вежливост, докато водеше Сара към вратата, от която преди малко я пазеше. — Но със сигурност не съм моят приятел Пол Друри. Ще го почакате ли? Тъкмо се канех да отведа госпожица Адамс обратно на снимачната площадка.

Бренда Роуън внезапно се усмихна и устата й се оказа изненадващо широка за изпитото й лице.

— О… разбира се! Сега вече ви познах. Това нов роман ли е? Тайна ли е?

— Това… — започна Сара, но той я прекъсна незабелязано, усмихвайки се очарователно на Бренда.

— Тайна е, разбира се. Двамата с Дилайт имаме нужда от време… за да се оправим с чувствата си.

Това ги отърва от добрата стара Бренда и Сара си наложи да мълчи, докато вече не можеха да ги чуят.

— Какво искаше да кажеш с това… това…

Той отново стана хладно саркастичен.

— Нали няма да наречеш това, което казах на онази противна женичка, лъжа? Разбира се, че подреждаме… чувствата си. А точно ти, скъпа, не трябва да се оставяш да те хващат често в лъжа, защото ще престана да вярвам на това, което ми казваш!

— Не ме е грижа дали ми вярваш! А сега ще ме пуснеш ли? — Гласът на Сара затрепери, но й беше все едно дали той е забелязал.

— Преди няколко минути ти се притискаше към мен! Защо се бориш със себе си?

Вбесена до крайност, Сара потърси думи, които да го спрат… да го държат далеч от нея. Дилайт. Смятаха я за Дилайт, не трябваше да забравя това.

Думите излизаха на пресекулки, докато тя се опитваше да се изтръгне от хватката му, гледайки го право в очите.

— Аз… аз съм влюбена в един човек, макар че ти май не си в състояние да разбереш какво означава това. Сгодена съм за мъжа, когото обичам и нямам нужда от друг любовник!

— Сигурна ли си? Ти пропусна обяда си, така че защо да не поговорим за това на вечеря? Ти изглежда си една много объркана млада жена!

— Няма да вечерям с теб — сигурно си полудял! Ще вечерям с друг.

— О? С кого?

Той беше непоносим!

— Не е твоя… — започна Сара, но видя Гарън Хънт да се сбогува с жена си. Сара го гледаше очарована. Приятели ли бяха или любовници? Или и двете, както се говореше. Той се наведе да целуне леко Сали по върха на носа и я потупа по задника, докато тя излизаше през вратата, подхвърляйки нещо шеговито през рамо.

— С него? — В тона на Рикардо имаше недоумение.

Сара се изчерви без да иска, надявайки се той да не е забелязал, и отвърна резервирано:

— Наистина не виждам каква връзка имаш ти с това. А сега, ако нямаш нищо против…

Когато той безмълвно отстъпи, за да й направи път, Сара не посмя да погледне назад, изпитвайки твърде голямо облекчение от внезапното си освобождаване, за да се чуди на внезапното му примирение. Не я беше грижа какво мисли! И в крайна сметка Гарън просто я беше поканил на вечеря — вероятно само от благодарност, че Мона беше помогнала за големия му пробив, вземайки го за другата главна роля в „Бланка“.