Розмари Роджърс - Джини

Името му било Бернардо. И понеже баща му загинал във войната, трябвало да изхранва майка си и сестрите си.

— Справям се добре — разказваше то, любопитно оглеждайки стаята. — Едър съм за възрастта си, нали? Господинът каза, че сте говорела мексикански… толкова добре, колкото мен самия. А съобщението трябва да е много спешно. Защо иначе ще ме спира на път за църквата? — Бернардо се надуваше, горд, че госпожата го слуша с нескрито любопитство. Странните й очи бяха широко отворени и в тях се четеше нещо, което детето не можеше да разбере.

— Той каза… значи, първо ми описа как изглеждате и каза къде мога да ви намеря. Заръча да ви чакам, колкото и да се забавите. Трябвало да ви предам да отидете в църквата. Сама, каза той. С ребозо на главата си, за да се сливате с множеството. „Кажи й, че е важно“, заръча той, „имам новини от Естебан, така й кажи.“

Навън гръмотевиците трещяха по-силно от преди и сякаш отекваха в ускореното сърцебиене и пулсиращите й слепоочия.

— Този господин… как изглеждаше? Какво друго каза?

Хлапакът сбърчи чело и поклати глава, сякаш опитвайки да си припомни.

— Не можех да видя добре лицето му. Беше тъмно, знаете ли, а той носеше голяма шапка. Но си помислих, че може да е американец. Беше много висок и говореше с акцент. Гласът му звучеше доста угрижено, госпожо. Каза, че е въпрос на живот и смърт… че ще разберете. Трябвало да отидете в църквата… пред малката вратичка от източната страна. За него било рисковано да дойде дотук. — Големите, блестящи очи, които изучаваха лицето й, изведнъж светнаха. — Струва ли тази новина още едно песо, как смятате? Ние сме бедни хора, госпожо. Майка ми, сестрите ми…

С рязък жест тя сложи край на неумелите му молби, изваждайки от чантичката, която носеше на ръката си, едно песо.

— Да, струва. Благодаря, момко. А сега тичай вкъщи, преди да те е настигната бурята. Бягай!

Момчето се колебаеше, наблюдавайки я любопитно.

— За още едно песо ще ви съпроводя до църквата. Не бива да ходите сама. По улиците има прекалено много войници, а и тези американци… пфу, изобщо им нямам доверие. Правят ми предложения за сестра ми, а Росита е едва на тринайсет. Не говорите като янките. Да дойда ли с вас? На път ми е.

Въпреки объркването си, Джини го погали по косата.

— Много мило от твоя страна, но зная пътя до църквата, а и вече е късно.

Гордият му, наранен поглед я накара да промени решението си. Тази испанска гордост! Момчето вече се смяташе за мъж и се държеше с вродената южняшка галантност. А и може би тя щеше да има нужда от компания!

Джини му се усмихна и замислено рече:

— Всъщност е прекалено далече, за да ходя сама и щом за теб няма да представлява трудност, с удоволствие ще приемам компанията ти. Бъди така добър, моля, и се обърни, за да се преоблека в подходящи дрехи, които няма да привличат внимание. Няма да се бавя.

Джини съблече роклята си и небрежно я захвърли на леглото. Сега отново бе на улицата, този път с Бернардо, който напето вървеше плътно до нея.

Носеше най-старата си рокля, износена блуза и черно ребозо, което плътно покриваше главата и раменете й. Така облечена, тя почти не се различаваше от останалите жени, които срещаха.

— Не се отдалечавайте от мен — шепнешком я посъветва Бернардо. — Нищо няма да ви сторят, като виждат, че сте с мен. Ако някой ни спре, ще казваме, че сте ми сестра. Нямате нищо против, нали?

— Не, радвам се, че си с мен — отвърна Джини, която наистина се радваше на компанията на малчугана.

Бе тъмно и ветровито, а във въздуха тегнеше мириса на влага и дъжд. Неведнъж бяха спирани от пияни, нахални мъже, търсещи си жена, която да ги стопли в тази така студена нощ.

Бернардо вземаше всичко в свои ръце, впервайки враждебен поглед в натрапниците.

— Не, не! Не тази вечер, господа. Сестра ми е болна и докторът каза, че може да е заразно. Водя я вкъщи при мама.

С мърморене или с ругатни мъжете ги пропускаха да минат. Джини държеше главата си наведена, а ръцете скромно скръстени под ребозото, давайки си вид, че наистина е болна или необикновено целомъдрена.

— Виждате ли — шепнеше Бернардо, — че не биваше да излизате сама.

Тя се съгласяваше с него. Трябва да си бе изгубила ума, за да се реши на нещо подобно и то само заради възможността да научи нещо за Стив. Бе доста далеч, а пътят се изкачваше стръмно нагоре. През цялото време тя едва се сдържаше да не хукне напред, въпреки че сърцето й биеше лудо.

Надяваше се, че не се е случило нещо лошо! Че Стив й пращаше куриер, защото бе имал достатъчно време да размисли и разбере, че е постъпил детински.