Розмари Роджърс - Джини

Как е могла да си въобрази, че ще прогони Стив от мислите си? Каквото й да си говореше, не бе в състояние да престане да го обича.

Когато пред тях най-сетне изплува тъмният силует на църквата, бе започнало да вали. Големи, вяли дъждовни капки, предвестници на пороя, който щеше да последва. Не се виждаше жива душа и въпреки че през тесните прозорчета можеха да се различат мъждукащите светлинки на свещите, църквата изглеждаше почти празна.

— Сигурен ли си, че обеща да чака? — прошепна Джини.

— Да, госпожо! Каза, че ще бъде тук, колкото и късно да стане. — След миг Бернардо добави с едва забележимо колебание в гласа: — Май трябва да остана тук, в сянката на тези дървета. Той заръча да дойдете сама. Може би ако ни види заедно, няма да се покаже. Ще изчакам тук, за да се убедя, че всичко е наред.

Бернардо, наистина си много внимателен — промърмори Джини. Бе толкова напрегната, че почти заекваше. — Ето, заслужаваш много повече от две песос за вниманието, което прояви, но това е всичко, което взех със себе си. Купи нещо за ядене за семейството си. И предай на майка си, че има син, с когото може да се гордее.

Въпреки че външно се представяше за безстрашна, тя се радваше, колкото и невероятно да звучеше това, че момчето ще остане наблизо. Американец, бе казало то. Някой приятел на Стив или самият той?

Джини с бързи крачки се отправи към църквата, без да обръща внимание на дъжда, който шибаше лицето и просмукваше дрехите и шала й. Колко тъмно и безлюдно бе тук! От тази страна на църквата нагъсто растяха дървета, отвъд които имаше само едно празно парче земя, граничещо от другата страна с няколко уединени къщи. Подходящо място за тайни срещи. Никой вече не използваше този вход, който някога бе служил на монахините, живели в близкия, сега полуразрушен манастир. Войната и противниковите армии, кръстосващи надлъж и шир страната, бяха придали на тази част на църквата сегашния неприветлив, изоставен вид. Монахините отдавна бяха прехвърлени в един по-малко опасен манастир, а след тях бяха останали да пеят своето „Аве“ само плъхове и подивели котки.

Джини бе вече току пред църквата, когато от сянката на портата изникна една висока, тъмна фигура. Силни пръсти се впиха в китката й.

— Доста време ти трябваше, за да дойдеш!

„Стив“ — тя вече бе отворила уста, за да извика името му, но само се задави от изненада и разочарование.

— Изненадана ли си? — в иначе измамно нежния глас звучеше заплашителна нотка. — Не трябва. Пред нас има още толкова много неща, Джини Брандо, Наистина ли си помислила, че просто ей така ще те оставя да си отидеш, след като си ми била почти в ръцете?

— Карл — гласът й заглъхна, преди тя да събере сили да проговори отново. — Карл, какво значи това? Не ти ли е достатъчно всичко, което стори с живота ми? Веднага ме пусни!

— О, не! — хватката му стана още по-здрава и когато Джини инстинктивно вдигна ръка, за да го удари, той я улови и грубо се изсмя.

— Мислеше, че е той, нали? Стив Морган! Как ли си се смяла при мисълта, че си ме метнала с брътвежите си за някакъв брак с мексикански офицер… за щастието си, за любовта. Да, но на Морган не му бе смешно, когато най-сетне имах възможност да му разкажа каква лъжлива малка уличница си.

Задъхвайки се, Джини направи опит да се отскубне, но с коварен трик той я извади от равновесие, притискайки я към тежката дървена порта в нишата.

— Този път няма да ти се отдаде да се измъкнеш така лесно както някога. Чуваш ли?

Мъжът грубо я разтърси, за да подчертае казаното, при което зъбите й изтракаха.

— Виждаш ли, много добре зная каква си сега и каква си била винаги. Една уличница! Да, точно така! Мислеше, че ще можеш да го скриеш ли? След нашата словесна схватка с Морган говорих с някои пленници — мъже, избягали от армията на Томас Мехиас. Говори ли ти нещо това име, повлекано?

Тя успя някак си да си възвърне гласа.

— Карл, престани! Не зная защо ме подмами тук и какво си възнамерявал, но всичко това е безполезно. Ти… трябва да си се побъркал! Какво кроиш?

Той отново я разтресе и притисна гърба й толкова силно о портата, че Джини имаше чувството, че главата й ще отхвръкне от тялото, а раменете и гърбът й целите са насинени.

— Наистина ли искаш да разбереш? Имах достатъчно време да го обмисля, да планирам всичко, докато пазех леглото в болницата, където ме прати твоят проклет любовник — мелез. Дължиш ми много, Джини Брандо, за всички онези случаи, когато си ме водила за носа, преструвайки се на невинна, докато спиш с него и с проклетия французин, а и Бог знае още с кого… с всеки вонящ мексикански войник, който има едно излишно песо, не съм ли прав? Ти, курво! Сега ще ми платиш и това ще продължи, докато реша аз. Ще те използвам така, както отдавна трябваше да сторя… така, както заслужаваш… като една евтина, воняща уличница!