Розмари Роджърс - Джини

Джини сякаш насила промълви през стиснатите си устни:

— И… и той… моят…

— Вашият баща, вашият истински баща, мило дете, бе престолонаследник на руския трон. Днес той е владетел на Русия.

Джини се изправи. Педантичният, почти самодоволен начин, по който графът й бе разказал всичко това, увеличаваше у нея чувството за нереалност.

— О, не! Не! Аз ви изслушах. Опитах се да не ви прекъсвам, но това е прекалено, много повече от това, което аз, или който и да било, би повярвал! Не може просто така да нахълтате в моя живот, след всичките тези години, и просто да избълвате в лицето ми, че баща ми не бил истинският ми баща… това е просто невъзможно! И защо искате да повярвам на такива налудничави истории, граф Черников, мога да си представя, че…

— Успокойте се, дете мое!

С енергичност, неподозирана за един възрастен, току-що оплаквал се от неудобствата на пътуването човек, той се наведе напред, улови треперещите длани на Джини в своите и когато момичето понечи да се освободи и скочи, той ги стисна силно. Сега мъжът продължи със сериозния си, звучен глас:

— Трябва да ме изслушате докрай! Баща ви не можеше да последва повика на сърцето си и да се ожени за Женвиев, въпреки че много би искал да го стори, като се има предвид колко бе влюбен! Баща му обаче никога нямаше да позволи… също и вашето семейство. Какъв скандал само щеше да избухне, какво нещастие за Русия! Не, Александър отпътува обратно за родината, принуден почти насила, и се ожени за една принцеса, за която вече бе сгоден. Никога обаче не забрави първата си любов. Трябва да знаете, че и днес още пази една малка миниатюра с лика на майка ви и я носи винаги със себе си. Казваха му, че Женвиев била доволна и дори щастлива в Америка. Всички опити да научи нещо за нея чрез леля ви Селин опираха винаги до едно и също известие: „Женвиев е щастлива, оставете я на мира за нейно добро.“ Какво можехме да сторим? Тогава съвсем случайно научих, че майка ви е избягала заедно с вас във Франция и е починала съвсем млада.

— Но… о, Боже… още като дете недоумявах защо мама винаги бе толкова бледа и нещастна! Измислях си цели истории около тайната на нейния живот и се питах защо ли бе напуснала татко. Всичко, което ми казваха бе, че съм имала прекалено разюздана фантазия.

Графът изпусна дълбока въздишка и Джини усети, че пръстите му вече не стискаха толкова болезнено дланите й. Той дори направи нещо като утешителен жест.

— Постъпвали сте, както сте смятала за най-добре, дете мое! Също както и аз сторих това, което смятах за най-добро за моя приятел. Виждате ли, едва много по-късно му признах това, което като лекар веднага бях разбрал — че Женвиев е бременна. Казах го на вашата леля, тъй като вече бях получил инструкции да отведа принца обратно в Русия, като, в случай че се възпротивях, щях да прекарам остатъка от живота си в Сибир. Тя бе предвиждала онова, което се случи. Едва много по-късно казах на Александър, че Женвиев го е дарила с дъщеря. Трябва да ви призная, дете мое, — усмихнато добави той — доста трудничко е да ви открие човек. Тайната полиция на две държави… дори и американците… Най-сетне дочухме, че са ви видели в двора на клетия Максимилиан. Разбирате…

Този път й се удаде да изскубне ръцете си и сега Джини се втренчи в графа с очи на подгонено диво животно.

— Не, нищо не разбирам! Бе истински шок… още не съм се опомнила след това, което ми разказахте току-що. Нищичко не разбирам… но какво значение има всичко това сега? Бихте ли ме оставил на мира. Защо сте дошъл всъщност? Какво очаквате от мен?

Графът сякаш не бе чул тези избълвани на един дъх думи. Той наблюдаваше Джини със същият пронизващ поглед.

— Толкова си приличате. Чак е странно, такава прилика! И все пак мога да открия във вас нещичко и от баща ви! Брадичката на майка ви бе малка и остра, а вашата е решителна, а имате и малка трапчинка. Също и скулите ви са руски, и продълговатите очи.

— Все още не разбирам какво общо има тук външността ми! Приличам на майка си, така казват всички, но какво от това? Защо ми разказахте тази история?

Тя почти хлипаше от възбуда, обзета от необясним страх. Не искаше да слуша нищо повече. Не трябваше да го слуша повече, не!

— Сигурно ви е ясно защо? — Гласът на възрастният граф бе неумолим, погледът му бе станал по-суров и се бе смрачил. — Защо мислите, че съм тук? Защо мислите ми бе наредено да съпроводя принц Сарканов в американската му мисия? Баща ви иска да ви види.