Розмари Роджърс - Дълго потискана страст

О, да, търсеше утеха в мисълта за това, че всяка нощ Трент я държи в обятията си и й шепне нежни думи, отмятайки падналата върху лицето й коса. Но нито веднъж не я бе любил, не я бе целувал и галил така, както преди! „Нищо чудно“ — мислеше си Лора. Нямаше право да го упреква за това. Вината бе само нейна! Той я бе спасил, а сега… сега тя бе увиснала на врата му!

Откакто бяха слезли от борда на кораба, Лора се държеше апатично и дори гласът й не изразяваше нищо друго, освен безучастност. Ена бе неотлъчно до Франко, сякаш не можеше да понесе дори само за миг да се отдели от него. Лора, за която това не остана незабелязано, се питаше как ли те двамата успяваха да се справят с миналото.

Франко и Ена бяха тръгнали малко преди тях и сега сякаш потънаха в дън земя. За да прогони безкрайните въпроси, които я измъчваха, Лора попита:

— Къде отиваме? И какво ще правим от тук насетне? — Всъщност й се искаше да каже: „Защо не сложим точка на всичко това, Трент? Ти стори онова, което смяташе за необходимо, за да спасиш гордостта и честта си, но сега… защо просто не ме пуснеш да си отида? Бих могла да се върна в къщи… мама ще прояви разбиране, сигурна съм! Не искам да те имам по този начин, Трент, само защото се чувстваш задължен!“

Скритите й в ръкавица пръсти едва-едва докосваха ръката на Трент, но въпреки това Лора усещаше потрепването на мускулите му, преди той, оглеждайки с непроницаем поглед бледото й лице, да каже:

— Тъй като изглежда ти е напълно безразлично, скъпа, надявам се няма да имаш нещо против плановете, които направих за нас двамата.

Нещо в гласа му накара Лора да му хвърли остър поглед.

— Планове? Какви планове? Бих искала да зная, Трент!

Но той съвсем лаконично подхвърли с провлачен глас:

— Изненада, скъпа моя. А няма да бъде никаква изненада, ако ти разкажа предварително, нали така?

— Не зная дали все още си падам по изненадите, Трент, наистина бих искала да зная, моля те!

— Защо не се опиташ да отгатнеш, когато се качим във влака, Лоричка?

Той вече я теглеше след себе си… теглеше я, без да обръща внимание на настойчивите й протести.

— Трент! Трент, за какъв всъщност се мислиш… какво значи това „когато се качим на влака“, след като току-що пристигнахме? — В този момент обаче той я вдигна на ръце пред всички хора, които се тълпяха около тях. Изведнъж Лора осъзна, че й е безразлично къде я носи, докато я държеше в силните си ръце и усещаше мускулестото му тяло. Лора притисна лице към рамото на Трент, за да скрие руменината, която бе заляла страните й, и плахо сплете пръсти на врата му.

Докато на път за Корнуол гледаше през прозореца, ненадейно й хрумна, че прилича на човек, тръгнал по следите на своето минало. Единствената разлика беше, че този път пътуваше с Трент! Той бе предоставил градската къща на рода Ройс на Ена и Франко, който имаше намерение да уреди отпътуването им за Америка, така че до седмица те двамата вероятно щяха да напуснат Англия.

— Трябва им време… също както и на нас — бе казал Трент.

Лора се боеше, но същевременно бе някак спокойна, спомняйки си чувствата, обзели я при първата им среща. Но сега толкова много неща занимаваха мислите й!

Когато най-сетне стигнаха Ройс Парк и Трент я отнесе в нейната мавританска стая, затваряйки с крак вратата, Лора внезапно се разсмя, защото не можеше да не се сети за родителите си.

— Какво е толкова смешно? — попита Трент, слагайки я върху мекото, застлано с коприна легло, което Лора така добре помнеше.

— Ах, не зная! Внезапно си спомних как винаги, когато родителите ми се спречкваха, след това баща ми отнасяше мама в спалнята, за да се помирят, затваряйки с крак вратата след себе си! Трябваше да мине време, преди двамата с Франко да разберем какво всъщност става.

Трент рече хапливо:

— Трябва ли да ти обяснявам какво ще стане сега тук, в тази стая? Или предпочиташ изненадата, скъпа моя Лора?

Тя се изтегна върху леглото, незнайно защо продължавайки да се смее, може би просто така, без причина! Но смехът й беше примесен със сълзи — сълзи на облекчение, освободени от неочакваната веселост. Тя протегна ръка към него и попита предизвикателно:

— Няма ли да ме съблечеш най-сетне? Или си мислиш за мраморната плоча в лунната градина?

— Боя се, че тази вечер не е пълнолуние, Лора, така че ще трябва да се задоволиш с мавританския будоар! — След тези думи той започна да разкопчава роклята й. — Но все пак имаме за утеха ваната. Ако не предпочиташ да започнем тук, разбира се!