Розмари Роджърс - Дълго потискана страст

Цялото й същество беззвучно крещеше за помощ. Молеше се всичко това да се окаже само кошмар, от който тя скоро щеше да се събуди. Зовеше своя любим, мъжът, чиято любов така небрежно бе изгубила! Защо не бе дошъл? „Трент, о, боже, Трент! Чуй мислите ми, моля те! Почувствай ги и… дари ме отново с любовта си, вземи ме в обятията си и ме притисни силно… моля! Трент… Трент… Трент…“

Тя отново и отново извикваше наум името му, заглушавайки подигравателните думи, с които я обсипваше Реджи и болките, които причиняваше на беззащитното й тяло, преди с професионална изкусност да започне да я бичува. Използваше камшик за кучета, който бе взел със себе си, за да научи жена си на послушание. Поне така бе обяснил на Арчи, при което и двамата избухнаха в смях. „Ах, Трент — мислеше Лора. — Защо не разбрах? Защо не разбрах, че ти си истинският? Трент…“

Когато забеляза, че наближава килията за мъчения, Трент извади ножа от канията с гримаса на див, смразяващ кръвта гняв. На светлината на факлите острието вече изглеждаше изцапано с кръв, каквото и щеше да бъде скоро. „Скоро“ — мислеше той през червената пелена на гнева. Скоро! А след това… сега!

„Трент“, подобно на заклинание повтаряше името му Лора. „Той ще дойде и ще ме спаси… той ще дойде, ще дойде!“ В този момент камшикът се впи в бедрото й и болката я накара да отвори очи. Тогава го видя! Видя го зад рамото на Реджи… облечен почти по същия начин, както тогава, при тяхната първа среща, с висящи от външната страна на бедрата му револвери. Но изразът на лицето му, погледът на сивите му очи беше по-различен от всичко, което някога бе виждала.

— Така, моя Лора — подигравателно поде Реджи, но в този момент дочу зад гърба си смразяващо кръвта съскане, подобно на звука, издаван от гърмящата змия миг преди да нападне.

— Обърни се, кучи сине! Обърни се, за да виждам лицето ти, докато умираш.

Реджи изпусна камшика и се извърна, неспособен да повярва, че чува този глас. Очите му се разшириха от ужас, когато съзря приближаващата смърт. Сивооката смърт с проблясващ в ръката нож.

— Не! — извика Реджи. — Не… не ме докосвайте…

— Вие отвлякохте годеницата ми, Реджи Форестър. И я обезчестихте.

Трент пристъпи към него с вдигнат нож, а на светлината от факлите острието проблесна като змийски език.

— Не… Боже, не! Тя искаше… тя — Реджи не успя да каже нищо повече, тъй като в този момент острието потъна в слабините му, а един удар в тила и друг в слънчевия сплит заглушиха всеки звук, който би могъл да издаде, докато ножът сигурно и систематично довършваше работата си. Погледът на Реджи стана празен, очите му се изцъклиха, а тялото продължи да потръпва дори и след като Трент, подобно на някой индианец, довърши жертвата си с умело движение на ножа. След това Трент освободи Лора, вдигна я на ръце и силно я притисна към себе си. Тя обви врата му, без да престава да хлипа дори и след като той бе махнал парцала от устата й.

— Ако разполагах с достатъчно време, бих му стъкмил много по-мъчителна смърт, скъпа моя! — гневно й прошепна той. — Но сега трябва да те отнеса при Ена… да, тя е в безопасност. За вас ще се погрижи лекар, докато Франко ни отърве от Арчи и това тук! — Трент презрително подритна трупа на Реджи, сякаш бе някакво влечуго и изнесе от килията завитата в ризата му Лора… навън, на свежия нощен въздух, изпълнен с мирис на цветя.

По пътя срещнаха Франко, който водеше пред себе си все още ридаещият Арчи.

Трент направи знак с глава към килията, която току-що бяха напуснали.

— Не е останало много от него, но заради майор Ийгън и протокола по-добре заличи следите, а?

— Лекарят вече е при Ена — лаконично съобщи Франко, а в погледа, който хвърли към сестра си, имаше искрица, каквато тя никога преди не бе виждала. След това отведе Арчи към надвисналите над морето скали и го хвърли за храна на баракудите, които дебнеха долу за всякаква плът, която можеше да им попадне. Същото стори и с трупа на Реджи.

„Как бих могла да забравя?“ — питаше се Лора. Как можеше да прогони завръщащият се отново и отново кошмар? И как можеше Трент да я докосва или дори само да я погледне, без да си спомни онова, което бе видял със собствените си очи или което бе научил. Как би могъл той да забрави?

Намираха се на борда на кралската яхта, която държеше курс към Лондон и всяка нощ Лора се мяташе насън, събуждаше се, хлипайки измъчено, и се опитваше да избяга от отвратителните сънища.

Понякога се питаше как ли се чувства Ена и дали е измъчвана от същите кошмари, но след всичко, което бяха преживели заедно, двете жени все още не можеха да понесат да се срещнат очи в очи. „Мили боже — отчаяно мислеше тя, — какво да правя? Какво да правя?“