Розмари Роджърс - Дълго потискана страст

— Да, но трябва да ме извините, че не съм подходящо облечена.

— Скъпа госпожице Морган, като най-добра приятелка на жена ми няма нужда да бъдете толкова официална — още с влизането си обясни Арчи. — А от своя страна аз също смятам, че не е необходимо да бъда прекалено официален в държанието си към вас.

Погледите, които й хвърляше, и които сякаш проникваха през тънкия ленен чаршаф, придърпан от Лора чак до брадичката, никак не й харесваха.

— На път за канцеларията си реших да се отбия, за да ви попитам не бихте ли желала да ви донеса нещо от града. И тъй като имаме много добър лекар, си помислих, че може би ще пожелаете да бъдете прегледана от него? Или да го помоля за рецепта с някое лекарство против главоболие или подсилващ сироп? Знаете ли, бих искал да поправя грешката си, дето ви помъкнах из града в най-голямата горещина и прахоляк. Кажете, има ли нещо, което би прогонило умората от лицето ви? Ена би ми се разсърдила, ако реши, че ви пренебрегвам.

Лора не харесваше не само начинът, по който я гледаше, но и пълните му със скрити намеци думи, които току-що бе произнесъл с фалшив израз на състрадание. Само да можеше… Неочаквано и хрумна блестяща идея.

— Ах, да! Тъй като бяхте така добър да ме попитате… бих желала да изпратя няколко телеграми. Възможно ли е това? Има ли тук телеграф?

— Телеграми? — изненадано повтори Арчи, но бързо се овладя и отвърна с усмивка: — Разбира се, че имаме телеграф. Не сме чак толкова изостанали, госпожице Морган. Но аз бих могъл да ги изпратя вместо вас. Мисля дори, че в кабинета си имам няколко формуляра. Щом се почувствате по-добре ги попълнете, а аз ще имам грижата да бъдат изпратени.

Лора забеляза, че мъжът я гледа с въпросителен, почти замислен поглед, който я изпълни с неудобство. Чувстваше, че по някаква неизвестна причина той си играе с нея на котка и мишка. В такъв случай обаче тя възнамеряваше да изиграе ролята си докрай, при това с удоволствие.

Младата жена затвори очи.

— Ах, колко мило от ваша страна. Твърде мило! — След това, малко несигурно, добави: — Но… бихте ли сметнал за прекалено, ако ви помоля да изпратя три телеграми? И то… и то още днес?

— Разбира се, че не, скъпа ми госпожице Морган, уверявам ви, че това няма да представлява никакъв проблем за мен. И понеже като вицегубернатор разполагам с известно… е, да го наречем влияние, бих могъл да се погрижа да бъдат изпратени незабавно. — След това, сякаш внезапно му бе хрумнала някаква идея, добави: — Защо всъщност веднага да не ви донеса бланките… не, не, никакви възражения, моля! Няма да ми коства нищо, наистина нищо! И позволете да ги попълня вместо вас и веднага да ги отнеса. Какво ще кажете, а?

„Шах!“ — помисли си Лора, но все още не възнамеряваше да се предава.

— Много мило от ваша страна. — Докато донесеше бланките, тя щеше да разполага с достатъчно време да помисли върху формулировката на телеграмите си, сигурна, че Арчи й имаше също толкова малко доверие, колкото и тя на него.

След като се върна, графът придърпа един стол към леглото, постави формулярите на коляното си и се усмихна снизходително.

— Е? Вицегубернаторът на Гибралтар е на ваше разположение, госпожице Морган… а когато е необходимо, умея да пиша доста бързо! Моля, продиктувайте ми съдържанието на телеграмите и адресите на щастливците, които трябва да ги получат.

Привидно изпълнена с благодарност, Лора продиктува трите си телеграми. Тази до родителите й бе адресирана до чичо Реналдо, който щеше да знае къде да ги намери.

„Скъпа мамо, скъпи татко, в момента съм в Гибралтар, но спешно имам нужда от вас за своята сватба. Елате веднага, иначе съм загубена.“

— Вашите родители? — попирта Арчи с изпитателен поглед. — Те са в Мексико? Доста далече, не съм ли прав?

— О, не! Не и Вера Круз. Хасиендата — едно от семейните имения, знаете ли — се намира недалече от Вера Круз и наистина е необходимо да стигнат навреме, защото мама би могла да ми помогне при избора на рокля и всичко останало! — В гласа на Лора бе прозвучала нотка на детинска непринуденост и графът кимна разбиращо.

— Естествено е да искате родителите ви да присъстват на вашата сватба, но мислех… — той замълча, а веднага след това рече: — Следващата?

Следващата телеграма бе предназначена за чичо й Пиер, с когото тя споделяше, че е в Гибралтар с граф и графиня Седжуик и го канеше да дойде, за да види колко чудесно е всичко. Но последната телеграма…

Под изпитателния и малко нетърпелив поглед на Арчи Лора хапеше устни и за миг сведе очи, преди тихо да каже: