Джани Родари - Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

Ако Пинокио се озове в колибката на седемте джуджета, той ще бъде осмият поред сред питомците на Снежанка, ще влее в старата приказка своята жизнена енергия, а приказката, ще не ще, ще се преустрои според резултантата от двете линии: тази на Пинокио и тази на Снежанка.

Същото нещо ще се случи, ако Пепеляшка се омъжи за Синята брада, ако Котаракът в чизми се постави в услуга на Иванчо и Марийка и т.н. и т.н.

Подложени на такава обработка, дори и най-излинелите образи ще оживеят, ще пуснат нови филизи, предлагайки ни изобилно нови цветове и плодове. Хибридът си има също своя чар.

Първи признаци на тази „салата от приказки“ могат да бъдат наблюдавани в някои детски рисунки, в които точно по гореописания начин фантастично съжителствуват действуващите лица от различни приказки. Познавам обаче и обратния случай, когато възрастните приготвят „салатата“. Една жена си беше послужила с този похват, когато децата й, още малки и ненаситни гладници за нови приказки, непрекъснато я караха да им разправя нещо. С годините те растяха, но не преставаха да искат нови приказки и майка им се научи да импровизира: към тези от своето частно производство тя примесваше и действуващи лица от старите общопознати приказки. От самите деца изискваше само да й подскажат темата. От нейните уста помня, че изслушах една чудновата приказка, която повече приличаше на криминален роман: в нея същият този Принц, който се беше оженил предния ден за Пепеляшка, на другата сутрин събуждаше с целувка приспаната с магия от вещицата Снежанка… Следваше веднага страхотна драма с ужасни схватки между джуджета, сестри доведеници, феи, вещици и кралици…

„Фантазийният бином“, който управлява тази игра, се различава от общия тип биноми само по това, че е съставен от две съществителни, които са собствени имена, а не от нарицателни или от подлог и сказуемо и така нататък. Собствени имена, взети от приказките, разбира се. От този вид имена, които обикновените граматики не са задължени да отбелязват като примери. Като че ли изричането на „Снежанка“ и „Пинокио“ би могло да бъде същото нещо, както да кажеш някакви си там „Алберто“ и „Розина“…

Досега като обект на играта бяха използувани, макар и в обърнат наопаки и забавно преиначен вид, старите приказки, като техните герои бяха открито назовавани с имената им и дори в новите адаптации те не бяха подлагани на преименуване. Темите на приказките бяха размесвани, използувана бе силата, идваща от инерцията на вече задвижените познати сюжети, но всичко това се правеше без откъсване на теми, сюжети и герои от родното им обкръжение.

По-сложна е играта на „прекопирани приказки“, с която игра от една стара приказка се получава нова и последната може в различни степени да си остане вкоренена в първата или пък напълно да бъде пренесена на чужда почва. Този похват има знаменити предшественици и между тях най-знаменита е „ваденката“, или копието, или калката, която Джойс е направил на „Одисеята“. Но не е трудно да се разпознае калката на един гръцки мит и в романа на Роб-Грийе „Гумите“. При по-внимателно взиране би могло да се открие също и очертанието на някой библейски разказ в сюжетната тъкан на някой от разказите на Алберто Моравия. Тези примери, разбира се, нямат нищо общо с многобройните романови интриги, скитащи се от роман в роман и различаващи се помежду си само по имената на героите и по календарните дати.

„Одисеята“ е послужила на Джойс само като сложна система от фантастически координати, тя е като мрежа, в която той е поискал да улови цялата многообразна действителност на своя Дъблин, и заедно с това тя е нещо като система от криви огледала, отразяваща тези пластове от споменатата действителност, които с невъоръжено око не могат да бъдат видени. Макар и сведен до игра, този метод не губи ни най-малко от своя благороден профил и от своята способност да вълнува и въздействува.

Взема се една известна на всички приказка и се свежда до оголената схема на нейните основни сюжетни линии:

Пепеляшка живее с мащехата си и с доведените си сестри. Те отиват на грандиозен бал, като оставят Пепеляшка сама в къщи. С помощта на една добра фея Пепеляшка също попада на бала. Принцът се влюбва в нея. И т.н. и т.н.

Втората операция се състои в свеждането на сюжетната канава до още по-абстрактна схема:

„А“ живее в дома на „Б“ и се намира с „Б“ не в същите отношения, които имат към „Б“, „В“ и „Г“, които също живеят в дома. „Б“, „В“ и „Г“ отиват в „Д“, където става нещо, означено с буквата „Е“. „А“ остава сама (сам или само: граматическият род тук не играе роля). Но благодарение на намесата на „Ж“ „А“ също може да отиде в „Д“, където прави неизгладимо впечатление на „З“. И т.н. и т.н.