Джани Родари - Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

Учителят или другите евентуални автори на експеримента измерват с тази игра упражнение способността на децата да откликват на новопоявил се, а по отношение на известна поредица от взаимносвързани събития и на неочакван елемент; измерват умението на децата да включват такава нова дума в тъканта на вече познатия сюжет, а също — как те заставят привичните думи да реагират на новия контекст, сред който са се озовали.

Ако се взрем в нея отблизо, тази игра се оказва разновидност на „фантазийния бином“: от едната страна — Червената шапчица, от другата — вертолетът. Вторият елемент на бинома се състои само от една дума. Първият — от няколко, но те все пак по отношение на думата „вертолет“ образуват единна цялост. И така от гледна точка на фантазийната логика всичко е ясно.

За психолога според мен най-интересни резултати се постигат, когато тази фантастична тема се зададе за тъй наречената „студена обработка“, тоест без подготовка и само с минимум обяснения.

След като лично аз се бях научил за съществуването на този експеримент от един учител от Витербо (името и адреса му за съжаление изгубих), опитах се да го приложа по време на срещата ми с деца второкласници. Това бяха доста сковани дечица, пъшкащи под школската рутина на обучение от най-лош вид (безкрайни преписвания на текстове, скучни диктовки и тям подобни). Въобще бяха деца, поставени в най-лоши условия.

В началото всичките ми опити да изтръгна от тях някаква история бяха останали напразни. Мъчно начинание, особено когато си попаднал сред детския колектив неочаквано, като страничен човек — децата въобще не разбират какво очакваш от тях. При това разполагах само с преброени минути, очакваха ме и в други паралелки. Не исках обаче да напусна тези деца просто така, оставяйки им само впечатлението от някакъв чудак, който като палячо ту сядаше на пода; ту се покачваше на стола (а как иначе в такова обкръжение ще разчупиш бюрократичната атмосфера, създадена от присъствието на учителя плюс училищния инспектор?). Да си бях поне донесъл устната хармоничка, пищялка, барабан!…

Накрая ми дойде наум да попитам дали някой не иска да разкаже приказката за Червената шапчица. Девойчетата закимаха към едно момченце, момченцата — към едно девойче.

„А сега — им казвам, след като един малчуган ми беше вече издърдорил «Червената шапчица», но не така, както сигурно беше я разказвала баба му, а във вид на някаква окастрена безвкусица (спомни си бедничкото за някакво школско утро) — сега, казвам, измислете ми една каквато и да е дума.“

Не могат да схванат, разбира се, какво ще рече „каквато и да е“. Хайде, нови обяснения. Накрая им измъквам от устата думата „кон“. Това ми позволява да разкажа историята за Червената шапчица поновому: как тя срещнала в гората един кон, метнала се на гърба му и пристигнала при бабината къщурка преди вълка…

След което аз се приближавам до черната дъска и сред настъпилата пълна тишина, най-после започнала да излъчва като огнище топлинка и очакване, написвам: „момиченце“, „горичка“, „цветя“, „вълк“, „баба“, „вертолет“. Обръщам се… Новата игра дори не се нуждаеше от обяснения. Най-съобразителните бяха вече пресметнали колко правят две по две и вдигаха ръка. Получи се прекрасна и многогласна история, в която вълкът, докато чука на бабината порта, е забелязан от високо кръжащия вертолет на хората от пътния надзор. „Какво прави той там? Какво му е притрябвало?“ — недоумявали те. Вертолетът стремглаво се заспущал надолу, а вълкът — беж да го няма, но право срещу него — ето ти ловеца…

Би могло да се поспори за идейното съдържание на новата версия, но аз мисля, че в този точно случай не си струва труда. По-ценното тук е друго: че децата се раздвижиха. Сигурен съм, че децата сами ще искат от време на време да им се устройва игра на Червена шапчица с по една нова дума. Ще опознаят удоволствието да изобретяваш.

Експериментът с измислицата е добро дело, когато децата се забавляват с него, дори ако за постигане на целта (тук самото дете е цел) престъпваш правилата на самия експеримент.

Един от вариантите на играта „объркване при приказките“ се състои в умишленото и по-органично преобръщане на приказната тема.

Червената шапчица е лоша, а вълкът е добър…

Палечко и братята му се наговорили да избягат от къщи и да изоставят горките си родители, но те били предвидливи и продупчили джоба му, след което го напълнили с ориз, който малко по малко се изсипвал по пътя, докато бягали.