Джани Родари - Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

Това, което приказките разказват — или след цяла редица от метаморфози са дълбоко прикрили в себе си, — някога наистина се е случвало. Децата, след като достигнели определената възраст, били иззимани от семействата им и отвеждани в гората (както Палечко, както Иванчо и Марийка, както Снежанка), където шаманите-магьосници на племето, облечени така, че да всяват ужас, прикрили лицата си със страшни маски (в нас веднага възникват асоциации със злите вълшебници и вещиците от приказките…), ги подхвърляли на тежки, понякога дори на заплашващи живота със смърт изпитания (всички герои от приказките срещат такива изпитания по пътя си…). Децата изслушвали митовете на племето, които им били разказвани, и получавали на съхранение оръжие (нека си припомним вълшебните дарове, които героите от приказките получават от свръхестествените същества в момент на опасност…). Накрая те се завръщали по домовете си, нерядко с променени имена (героите от приказките също много често се връщат в къщи инкогнито, с променена външност…), и бивали считани вече зрели за брак. Същото е и в приказките, от десет приказки девет завършват със сватбено пиршество.

Структурата на приказката повтаря структурата на изконно-древния ритуал. Именно върху това наблюдение Владимир Проп (но не само той) строи теорията, според която приказката заживява като такава, когато старинният ритуал е отмрял, оставяйки след себе си само спомени във вид на разказ. Разказвачите в течение на хилядолетия все повече и повече са се отклонявали от спомена в конкретния му изначален вид и все повече и повече са се грижели за автономните изисквания на самата приказка. Последната при своето преминаване от уста на уста е променяла облика си, обогатявала се е с варианти, съпровождала е народите (особено индоевропейските) в техните скиталчества, попивала е в себе си влиянията на историческите и обществените преобразования. Същото е било и с езиците: тези, които са говорили на тях, са променяли облика им дотолкова, че в течение на едва няколко там столетия от един език се е получавал друг. Нима много векове са потрябвали, та от латинския език от епохата на разпадането на Римската империя да се появят романските езици?

С една дума, приказките ще да са се родили, когато сакралният свят се е търкулнал в повседневието, при упадъка на верското до битовото. По същия „разпадъчен“ начин до детския свят са доплували и са били сведени до играчки отломките на древни предмети, които в предходни времена са били принадлежности на култа, изпълнени са били със сакралната култура на миналото. Такива са например куклите, пумпалът. А нима при възникването на театъра не намираме същия процес — прехода от култовото към светското?

Около едно изначално магическо ядро приказките са насъбрали и други десакрализирани митове, приключенски разкази, легенди, анекдоти; наред с приказните герои са въведени действуващи лица от селския бит (например хитрецът и глупакът). Така се е получила плътна и многослоеста магма, намотало се е кълбо от стотици многоцветни нишки, сред които обаче — казва Проп — главната нишка си остава описаната по-горе.

Колкото до теоретическите изводи, те съществуват в немалко количество и всяка теория си е добра по свой начин, но изглежда, че никоя от тях не може дори да претендира за пълно обяснение на произхода на приказките. Теорията, поддържана от Проп, притежава особена притегателна сила и поради това, че тя установява дълбока връзка (някои биха се изразили: „на равнището на колективното подсъзнание“) между праисторическото дете, изпитало на собствения си гръб древния ритуал на „инициацията“, и детето от исторически обозримите епохи, което именно посредством приказката изпитва първите трепети от допира със света на възрастните. В светлината на тази теория идентификацията между малкия слушател и Палечко от приказката, разказвана от майка му, има не само психологическа обосновка, но и една друга, много по-дълбока, вкоренена в тъмните пластове на кръвта.

Като прави анализ на народната приказка и отделяйки особено внимание на руските народни приказки (които между другото са в значителна степен част от същото индоевропейско наследство, към което принадлежат и немските, и италианските приказки), Проп формулира следните три принципа: 1) Постоянните, трайните елементи на приказката са функциите на действуващите лица независимо от това, кой е извършителят и какво се върши; 2) Броят на функциите, които излизат наяве във вълшебната приказка, е точно определен; 3) Последователността на функциите е винаги еднаква.