Джани Родари - Граматика на фантазията (Увод в изкуството да измисляме истории)

А сега нека дадем на тази абстрактна схема нова интерпретация. Можем да получим например очертанието на следната история:

Делфина е бедната роднина на госпожа Нотабилис, която пък е собственица на бояджийница в град Модена и майка на две префърцунени гимназистки. Докато госпожата и дъщерите й участвуват в екскурзионно пътешествие до Марс, където се провежда голям фестивал с участници от всички галактики, Делфина стърчи в бояджийницата, за да глади вечерната бална рокля на графиня Куалункуис. Отдадена на мечтите си, Делфина облича роклята на графинята, излиза на улицата и без много да му мисли, се качва в космическия кораб „Фея — 2“… същия, в който пътува и госпожа Куалункуис, запътила се за марсовото празненство. Разбира се, Делфина е без билет и пътува по втория начин. На бала Президентът на Марсианската република забелязва Делфина и танцува изключително с нея. И т.н. и т.н.

В този пример втората операция — абстрактната формулировка на дадената приказка, ни изглежда почти излишна: толкова точно новият сюжет копира по-предишния с изключение само на няколко прости вариации. Почти излишна е, но не напълно, защото благодарение именно на нея се постига известна дистанцираност спрямо приказката, което и улеснява нейната маневреност.

Веднъж получили общата формула, нека се опитаме да изтласкаме от главата си първоначалната приказка и ето ни доплували до още по-различно внушение:

Момченцето Карло е конярче в конюшнята на граф Пепеляшки, който пък е баща на Гуидо и Анна. Графът и децата му решават през голямата ваканция да направят околосветско пътуване с тяхната собствена яхта. С помощта на юнгата Карло тайно се качва и се скрива в яхтата. По-нататък всички претърпяват корабокрушение и се озовават на един див остров, където Карло се оказва много полезен със своята газова запалка, която той подарява на местния магьосник. Диваците започват да се покланят на Карло като на бог на огъня и т.н. и т.н.

По този начин ние доста се отдалечаваме от първоначалния вариант на „Пепеляшка“. Но той си остава и в новата приказка, стаен в нейните дълбини като скрит организъм, който живее в утробата й и диктува оттам най-неочаквани обрати. С око ако не видиш, с ръка попипай — и ще повярваш, говореха старите едно време.

Ето още един пример:

„Иванчо и Марийка са братче и сестриче, които са се изгубили в гората; приютила ги една вещица в къщурката си, като крояла план да ги опече в пещта…“

Нека пак сведем приказката до абстрактна схема:

„А“ и „Б“ са се изгубили в мястото „В“, прибрани са от „Г“ в място „Д“, където има също една пещ „Е“…

А ето и новия сюжет:

„Братче и сестриче (родителите им по всяка вероятност са южняци, преселили се в Северна Италия) са били изоставени от татко си пред Миланската катедрала. Бащата, отчаян, че не може да ги изхрани, си е въобразявал, че с тази си постъпка ги поверява на обществената благотворителност. Наплашените деца дълго се скитали из града. Нощта паднала и те се сгушили в един вътрешен двор — посред куп празни сандъци; най-после те заспали. Открил ги лекарят, който излязъл през нощта в дворчето за нещо. Прибрал ги на топло и ги сложил край пещта…“

Ако сам си поставя въпроса: на кое място от разказа в мен блесна искрицата и заработи тази сила, която е нужна, за да се създаде нова история, няма никак да ми е трудно да отговоря: това бе при думата „пещ“. Мисля, че вече казах: аз съм син на пекар. „Хляб, хлебни изделия и хранителни стоки“. При думата „пещ“ пред мен изниква голяма стая, натъпкана с чували брашно, вляво е машината, която замесва хляба, а отсреща светлеят белите плочки около пещта, чиято паст ту се разтваря, ту се захлопва; виждам и баща си, който меси, окръгля самуните, хвърля ги в пещта, изважда ги. Само за мен и брат ми — големи гладници, любители на неговите изделия, той всеки ден приготвяше по свой особен начин дузина симитчета, наръсени със сусам и извити като осморки. По наше настояване те трябваше да бъдат много препечени.

Последното нещо, което съм запомнил около баща си, е как той се опитва, а не може да стопли гърба си на пещта. Целият е измокрен и трепери. Беше изтичал под проливния дъжд на пролетната буря, за да помогне на едно котенце, което жално мяукаше сред големите локви. След седмица баща ми умря от бронхопневмония. Пеницилин по това време още нямаше.

Зная, че са ме водили да го видя вече мъртъв на леглото, със скръстени ръце. Запомнил съм именно ръцете, а не лицето. И когато се грееше край пещта, притиснат до топлите бели плочки, пак съм запомнил не лицето, а ръцете му. Той ги пърлеше над запален вестник, защото не искаше в никакъв случай в тестото му да попадне някой косъм. Вестникът беше „Ла газета дел пополо“ (Народен вестник). Запомнил съм го точно, защото имаше страница за децата. И датата виждам: беше 1929 година.