Джани Родари - Джелсомино в Страната на лъжците

Най-сетне видял едно куче, което истински го вдъхновило. Той приклекнал на тротоара и почнал да рисува.

Винаги има минувачи, които, като нямат какво да правят, скитат по улиците: минувачи по професия или може би безработни. И така около Бананито отново се събрала малка тълпа, която започнала да коментира:

— Гледайте колко е оригинален, седнал да рисува коте, като че малко котета скитат из града.

— Да, но това е специално коте — казал Бананито весело.

— Чухте ли? Специално коте, може би коте с очила!

Приказките спрели внезапно, когато кучето, което рисувал Бананито, след последното докосване с кредата по опашката скочило на четирите си крака с радостен лай. Тълпата ахнала от учудване и един полицай веднага дотичал.

— Какво има? Какво се е случило? Аха, виждам, виждам! Нещо повече — чувам: коте, което лае. Като че ли не ни стигат кучетата, които мяукат. Чие е то?

Зяпачите бързо се разпръснали, за да не трябва да отговарят на въпросите на полицая. Само един нещастник, който бил съвсем близо до него, не успял да се измъкне, тъй като полицаят вече го бил хванал за ръката.

— Негово е! — едва пошепнал той, като посочил с наведени очи към Бананито.

Тогава полицаят го пуснал да си върви и хванал Бананито.

— Хей, ти! Тръгвай с мен!

Бананито не чакал дълго да го канят, прибрал боите си в джоба и тръгнал с полицая, без да губи доброто си настроение. Кучето, от своя страна, с вирната като корабно платно опашка, вече било решило да върви по свой път.

В очакване да бъде разпитан, Бананито бил затворен в килия. Ръцете го сърбели от желание за работа. Той нарисувал едно птиче и го пуснал да хвърчи, но птичето не пожелало да се отдалечи от него, кацнало на рамото му и започнало да кълве ухото му.

— Разбрах! — казал Бананито. — Гладно си!

И без да се бави, му нарисувал няколко зрънца просо. Тогава се сетил, че и той не е закусвал.

— Две пържени яйца ще ми стигнат. И една жълта праскова!

Той нарисувал това, от което се нуждаел, и скоро из стаята се разнесъл аромат на пържени яйца, който проникнал през вратата и достигнал ноздрите на пазача.

— Хм… Каква прелест! — казал си младият пазач и разширил ноздри, за да разбере откъде идва миризмата.

Скоро тази работа му се видяла подозрителна и той погледнал през шпионката на килията. Като видял затворника, който се хранел с чудесен апетит, той останал така смаян, че в това положение, с глупав израз на лицето, го заварил неговият началник.

— Хубава работа! — извикал началникът с възмущение. — Много добре! Значи на затворниците вече се носи ядене от ресторанта?

— Не съм аз… не съм аз! — започнал да заеква пазачът.

— Не знаеш ли правилника? Хляб и вода, вода и хляб и нищо повече!

— Съвсем не зная как го е направил — успял най-сетне да каже пазачът. — Може би е имал яйца в джоба си!

— Да, а котлонът? Както виждам, в мое отсъствие е въведена новост: килии с ползване на кухня…

Но началникът сам трябвало да се увери, че в килията няма никакъв котлон. Бананито, за да спаси пазача от неприятности, решил да признае как си е приготвил закуската.

— За глупак ли ме мислиш? — извикал началникът, след като недоверчиво го изслушал. — Какво ще направиш, ако ти заповядам да ми нарисуваш парче риба, приготвено с бяло вино?

Без да каже нито дума, Бананито взел лист и нарисувал желаното от началника ястие.

— С магданоз или без?

— С магданоз! — казал със злобен смях началникът. — Ти наистина ме вземаш за глупак. Когато свършиш, ще те накарам да изядеш целия този лист хартия до последния квадратен сантиметър.

Но когато Бананито свършил, от листа се разнесъл чудният аромат на риба с бяло вино и миг след това пред широко отворените очи на началника от ястието започнала да се издига пара, а то като че ли казвало: „Яж ме! Яж ме!“

— Добър апетит! — казал Бананито. — Трапезата е сложена!

— Вече не ми се яде — измърморил началникът, като се съвзел от изненадата. — Рибата ще остане за пазача, а ти ела с мен!

Началникът на стражата съвсем не бил глупак, напротив, бил голям хитрец.

„Този човек — мислел си той, като карал Бананито към кралския замък — струва толкова злато, колкото сам тежи, а може би и няколко квинтала 4 4 Мярка за тегло, равна на 50 кг — Б. пр. отгоре. И тъй като аз имам достатъчно голяма каса, защо някое и друго кило да не стигне до нея: там ще бъде на хладно и напълно запазено от плъховете. Няма съмнение, че кралят ще ми даде добра награда.“