Джани Родари - Джелсомино в Страната на лъжците

След заключението на лекаря животът на Бенвенуто съвсем се променил. В училище му дали специален чин — без седалка, за да не може дори да се изкуши да седне. Вкъщи трябвало да се храни прав и тежко му, ако се опитал да поседне и почине дори за миг.

— Внимавай, искаш да остарееш преждевременно ли?

— Ставай, ставай или искаш да ти побелее косата?

А не лягал ли да спи?

Не! Никакво легло, ако не искал да се събуди с бяла брада. Бенвенуто трябвало да се научи да спи прав като конете. Затова и съседите го кръстили „Бенвенуто, който никога не сяда“. И този прякор му останал за цял живот.

Един ден баща му се разболял и скоро след това бил на смъртно легло.

— Бенвенуто — казал той на сина си, преди да затвори завинаги очи, — сега грижата за семейството пада върху теб. Грижи се за майка си, която вече е стара и не може да работи. Намери си почтена работа. Работата няма да те уморява, напротив, така ще останеш млад, тъй като няма да ти остава време да седиш.

На следния ден след погребението Бенвенуто започнал да търси работа, но където и да отидел, хората му се смеели в лицето:

— Работа ли търсиш, момче? Да, но тук не се играе на топчета. Много си малък, за да постъпиш на работа във фабрика.

— Работа ли? Та нали ще ни глобят, ако те приемем на работа. Забранено е деца да се приемат на работа.

Бенвенуто не протестирал, но си мислел как да се справи с това положение.

Той се върнал вкъщи, седнал пред огледалото и зачакал.

— Докторът каза, че ако стоя седнал, ще остарея. Я да видим дали е вярно…

След няколко минути забелязал, че наистина расте, тъй като обувките му станали тесни. Той се събул и започнал да наблюдава краката си как растат. Когато се погледнал отново в огледалото, останал изненадан.

— Кой ли ще е този младеж с черни мустаци, който ме гледа? Струва ми се, че го познавам. Има нещо познато в лицето му…

Най-сетне разбрал каква е работата и започнал да се смее:

— Та това съм аз. Наистина колко бързо съм пораснал! А сега да ставам прав, защото не ми се иска да остарея…

Представете си какъв израз е имало лицето на майка му, когато видяла пред себе си такъв едър и здрав младеж с глас на морски вълк и мустаци на фелдфебел.

— Бенвенуто, детето ми, колко си променен!

— За добро е, майко. Сега ще мога да работя.

И без да ходи да търси работа, той изкарал количката на баща си и тръгнал по улиците, като викал:

— Вехтошаааря! Стааари нееща купуууваам!

— Какъв хубав младеж! Откъде си? — попитали го съседките, привлечени от хубавия му глас.

— Ама, Бенвенуто, ти ли си? Наистина ли си ти?

— Аз съм, аз съм! Само че се успах на един стол и се събудих с мустаци.

Така Бенвенуто започнал да работи. Всички го обичали. Винаги на крак, винаги енергичен, винаги готов да помогне на другите, винаги на работа. При това положение ясно е, че не можел да не бъде симпатичен на хората. По едно време дори искали да го изберат за кмет.

— Трябва ни човек като теб, който да не се задържа много на стола…

Но Бенвенуто не приел това предложение.

След няколко години умряла и майка му и Бенвенуто си помислил:

— Сега съм сам-самичък! Като се има предвид, че не мога да стоя седнал и да върша нещо, защото ще остарея, не е ли по-добре да тръгна по света и да видя нови неща?

Така и направил: взел количката с всички парцали на нея и тръгнал по света. Той ходел денем и нощем, без да се уморява, гледал непрекъснато нови неща и разговарял с хората.

— Чудесен момък сте — казвали му хората, — поседнете за малко да разменим две приказки.

— Две приказки могат да се разменят и като стои човек прав — отговарял Бенвенуто.

Той бил в непрекъснато движение и не остарявал. Веднъж, като минавал край една къщурка, станал свидетел на гледка, която пронизала сърцето му. Една болна жена лежала на легло, а около нея куп деца пълзели по земята, като пищели, едно от друго по-силно.

— Моля ви, момко… — едва промълвила жената, — ако нямате бърза работа, елате за малко. Аз не мога да се движа и да успокоя децата, а всяка тяхна сълза е като удар с нож в гърдите ми.

Бенвенуто влязъл, взел на ръце едно от децата и като се разхождал напред-назад, го приспал. Същото направил и с другите. Но последното, най-малкото, не се умирявало.

— Седнете за малко — казала жената — и го подръжте на ръце. Ако седнете, ще видите, че ще заспи.

Бенвенуто отишъл при огнището, където имало столче, седнал и детето престанало да плаче. То било наистина чудно дете и когато се смеело, като че цялата стая светвала. Бенвенуто му правил хиляди муцунки, за да го разсмива. Той му изпял и песничка и най-сетне детето заспало.