Джани Родари - Джелсомино в Страната на лъжците

— Мяу! Мяу!

Насъбрала се и голяма тълпа котки, които упорито лаели срещу своя побратим — донякъде от завист, донякъде от яд. От време на време някоя от тях, обхваната от заразата, също започвала да мяука. Тогава кучкарите се хвърляли върху нея и я тиквали в чувала.

Наложило се да повикат пожарната команда и да запалят дървото, за да принудят упоритата котка да слезе. По този начин тълпата имала възможност да се порадва и на малкия пожар и всички се разотишли по къщите си напълно доволни.

Като преброили мяукащите котки, те се оказали двадесетина. Скоро след това всички били изпратени в лудницата, тъй като те по свой начин изразявали истината и следователно били сметнати за луди. Директорът на лудницата не знаел къде да ги сложи — дълго мислил и премислял, докато най-сетне решил да ги сложи в килията на Калимеро Полицата. Представете си колко е бил доволен шпионинът в такава компания, която му напомняла за причината на сполетялото го нещастие. Само след два часа той действително полудял и започнал да мяука и да мърка. Той сам се мислел за котка и когато една неблагоразумна мишка прекосила килията, пръв се хвърлил върху нея. Но мишката му оставила в устата само опашката си и се скрила в дупката си.

След като събрал всички тези сведения, Дзопино тръгнал за вкъщи, за да ги съобщи на Джелсомино. По едно време чул гласа на тенора, който подхващал една от известните песнички, които му били донесли толкова неприятности.

„Този път — помислил си Дзопино — мога да се обзаложа на четирите си крака, включително новия, че Джелсомино е заспал и сънува. Ако не побързам, полицаите ще стигнат преди мен.“

Пред къщата той заварил огромна тълпа, която слушала унесено. Никой не помръдвал, никой не говорел. И ако от време на време някое от околните стъкла ставало на сол, никой не излизал да протестира. Прекрасният глас на Джелсомино действал като магия. Дзопино забелязал двама млади полицаи със същото унесено изражение на лицето. Полицаите, както знаете, имали заповед да арестуват Джелсомино, но тези двамата нямали никакво намерение да го сторят. За нещастие обаче пристигнали и други полицаи и началникът им си разчистил път с лакти: изглежда, че той нямал много нежен слух, тъй като музиката на Джелсомино съвсем не го опиянявала.

Дзопино се изкачил по стълбите тичешком и връхлетял в мансардата като гръмотевица.

— Събуждай се! Събуждай се! — викнал той, като загъделичкал с опашката си Джелсомино по носа. — Концертът свърши! Полицията идва.

Джелсомино се стреснал и попитал:

— Къде съм?

— Ще ти кажа къде ще бъдеш след малко, ако не побързаме — отговорил Дзопино. — Ще бъдеш в дранголника!

— Пак ли пях?

— Хайде по-бързо, да бягаме по покривите.

— Ти говориш като коте, но аз не съм свикнал да танцувам по керемидите.

— Идвай бързо, ще се държиш за опашката ми!

— А къде ще отидем?

— Далеч оттук, това е сигурно! И все някъде ще стигнем.

Дзопино пръв изскочил от прозореца на мансардата върху покрива, а на Джелсомино не оставало друго, освен да го следва, като затворил очи, за да не му се завие свят.

За щастие къщите в този град били по-нагъсто и от сардели и за Джелсомино не било много трудно да скача от покрив на покрив, насърчаван от Дзопино, комуто се искало да са малко по-отдалечени един от друг, за да може да направи някой и друг скок по свой вкус. По едно време обаче Джелсомино се подхлъзнал и паднал на една тераса, където някакво старче поливало цветята.

— Извинете — казал Джелсомино, като се държал за коляното, където се бил ударил. — Съвсем нямах намерение да идвам у вас по този начин.

— Няма защо да се извинявате — отговорило старчето любезно. — Щастлив съм, че сте ми дошли на гости. Лошото е, че сте си ударили крака. Надявам се, че няма нищо счупено.

Дзопино също се смъкнал от покрива и измяукал: „Мога ли да вляза?“

— Охо, ето и друг гост — казало старчето радостно. — Заповядайте, заповядайте! Много ми е приятно.

С всяка изминала минута коляното на Джелсомино се подувало все повече.

— Много съжалявам — продължило старчето, — че нямам никакъв стол да ви предложа да поседнете.

— Да го сложим на леглото — казал Дзопино, — ако не ви е неприятно, разбира се.

— Лошото е — обяснило старчето, — че нямам и легло. Ще отида да поискам стол от съседите.

— Не, моля ви се, няма нужда — побързал да каже Джелсомино. — Мога да поседя и на пода.