Джани Родари - Джелсомино в Страната на лъжците

— Благодаря ви от цялото си сърце — казала жената. — Толкова се бях отчаяла, че ако не бяхте дошли, щях да се самоубия.

— Не, не казвайте това нещо дори и на шега — отговорил Бенвенуто.

И докато се готвел да си тръгне, погледът му паднал върху едно огледало, подпряно на корниза на огнището, и видял, че му се е появил един бял косъм.

„Бях забравил, че като седя, остарявам“ — помислил си Бенвенуто. След това вдигнал рамене, погледнал спящите деца и поел.

Друг път, когато минавал през едно село късно през нощта, видял един осветен прозорец. Вътре се виждала седнала зад стана девойка, която тъчела и въздишала.

— Какво ви е? — попитал я Бенвенуто.

— Три нощи вече не съм мигнала. До утре трябва да свърша тази работа. Ако не я свърша, няма да ми платят и семейството ми ще гладува. А може би ще ми вземат и стана. Какво ли не бих дала, за да мога да поспя поне половин час.

„Половин час — това са само тридесет минути — разсъждавал Бенвенуто. — Нищо няма да ми стане, ако седна и поработя тридесет минути на този стан.“

След това казал:

— Вижте какво, идете да поспите. Аз ще поработя вместо вас! Ужасно много ми се иска да опитам този стан. Толкова е хубав! След половин час ще ви повикам.

Девойката се отпуснала върху една скамейка и веднага заспала като котенце. Бенвенуто започнал да работи, но не посмял да я събуди, тъй като всеки път, когато се приближавал към нея, му се струвало, че тя сънува прекрасни сънища.

Зазорило се, слънцето изгряло и събудило девойката.

— Та вие ме оставихте да спя цялата нощ!

— Нищо! Нищо! Аз така добре се забавлявах.

— Напрашили сте си косата.

„Кой знае с колко години съм остарял!“ — помислил си Бенвенуто. Но никак не съжалявал, защото бил помогнал на девойката да свърши работата си. И тя била най-доволният и щастлив човек на света.

Друг път Бенвенуто видял един старец на смъртно легло.

— Съжалявам много — казал му старецът, като въздишал, — съжалявам много, че трябва да умра, без да изиграя една хубава игра на карти. Всичките ми приятели измряха преди мен.

— Щом това ще те зарадва — казал Бенвенуто, — и аз зная да играя карти.

Започнали да играят, но Бенвенуто стоял прав. Старецът го смъмрил:

— Защо стоиш прав и ми гледаш картите? Искаш непременно да спечелиш, така ли? Използваш обстоятелството, че съм нещастен старец.

Бенвенуто седнал на един стол и седял там до края на играта. Той бил смутен и непрекъснато бъркал. Старецът спечелил играта и потрил доволно ръце — като хлапак, който е крал круши и се е измъкнал безнаказано.

— Още една игра? — предложил той весело.

Бенвенуто желаел да стане от стола, който му отнемал дните и месеците, а може би и годините, но не искал да огорчи стареца и продължавал да седи. Той изгубил и втората игра, а след това и третата. От радост старецът изглеждал подмладен.

— Аз се натоварих и с неговите години — казал си Бенвенуто, гледайки се в огледалото в стаята на стареца. — Нищо! Кой знае от колко време е мечтал да спечели някоя игра на карти.

Така всеки път, когато се налагало да седне, за да помогне някому, косите на Бенвенуто все повече побелявали, след това той започнал да се прегърбва, както се привеждат дърветата при силен вятър, а очите му вече не виждали, както преди. Бенвенуто продължавал да старее, докато най-сетне не му останал нито един чер косъм, а тези, които познавали неговата история, казвали:

— Ето каква ти е печалбата от това, че правиш добро! Ако беше мислил само за себе си, и сега щеше да си бъдеш млад и пъргав като врабец.

Бенвенуто не обръщал внимание на тези думи. Всеки бял косъм му напомнял за някое добро дело. Защо трябвало да се разкайва за добрите си дела?

— Можеше да си гледаш живота, вместо да се раздаваш на хората… — казвали му съседките.

Но Бенвенуто поклащал глава, усмихвал се и си мислел, че за всеки бял косъм е спечелил по един приятел. Хиляди били те, разпръснати по цялата земя.

— Вие имате ли толкова приятели? А и на вас се иска да имате толкова много приятели, нали? — отвръщал им той.

Не се изморявал да пътува по света, макар че вече трябвало да се подпира с бастун и често да спира, за да си поема дъх. И така, пътувайки по света, той стигнал в Страната на лъжците, където преживявал като вехтошар, какъвто бил и баща му.

— Но как от толкова много страни в света не можахте да изберете друга, по-добра от тази, и да останете там? — попитал Дзопино на това място от разказа.

Бенвенуто се усмихнал: