Джани Родари - Джелсомино в Страната на лъжците

Някои от килиите били отделени от коридора само с желязна решетка, други били затворени с тежки железни врати, на които имало само малки отвори за подаване на храната.

В една от тези килии Дзопино видял котките на леля Панокиа и за своя най-голяма изненада — и добрия Фидо. Те спели, отпуснали глави всяка на опашката на съседа си, и кой знае какви хубави сънища сънували. Дзопино не посмял да ги събуди, тъй като и бездруго тъкмо тогава не можел да направи нищо за тях. В същата килия, както вече знаете, бил затворен и Калимеро Полицата, който не спял и веднага започнал да му се моли:

— Братко, ти, който си свободен, донеси ми една мишка. Само една-едничка макар! От толкова време не съм хапвал мишка.

„Този е наистина луд“ — помислил си Дзопино, който не можал да го познае, и отново затворил прозорчето.

В дъното на коридора имало огромно помещение, в което спели не по-малко от стотина души, между които леля Панокиа и Ромолета. Ако имало малко светлина, Дзопино щял да ги види и разпознае. А ако не била заспала, леля Панокиа сигурно щяла да хване Дзопино за опашката, както вече била правила и друг път. Но нямало никаква светлина и всички затворници спели, включително и Ромолета. Дзопино прекосил стаята на пръсти и излязъл на една стълба, която водела за горния етаж. След дълго лутане той намерил килията, в която бил затворен Бананито.

Художникът спокойно спял с ръце зад врата и в съня си продължавал да вижда прекрасните картини, които щял да нарисува. В една от тези картини изведнъж се появила дупка: в средата на чудесен букет цветя Бананито видял главата на коте, което мяукало с гласа на Дзопино. Бананито се изправил и като погледнал към вратата, разбрал, че все още е в лудницата. Прозорчето на вратата обаче било отворено и там се появила главата на Дзопино, който продължавал да мяука, но вече не в съня на художника:

— Бананито! Бананито! Гледай ти какъв тежък сън!

— Ха, какво виждам! Да ми отрежат главата, ако това не са мустаците на Дзопино.

— Събуди се, ти казвам! Да, аз съм, Бананито — цял-целеничък, включително с крака, който ти ми подари и който работи чудесно.

За да мине през решетката, Дзопино като че ли се изтънил, той скочил в килията и изтичал да близне ръката на Бананито.

— Дойдох да ти помогна.

— Благодаря ти много, но как?

— И аз сам още не зная как. Бих могъл да открадна ключовете от пазачите.

— Да, но ще се събудят.

— Бих могъл да изгриза вратата, за да излезеш.

— Да, за десет години може би ще успееш да направиш дупка в желязната врата. Сетих се какво ми трябва!

— Какво?

— Пила! Дай ми една пила, а за останалото ще мисля аз.

— Тогава веднага отивам да потърся!

— Има и по-прост начин — казал Бананито. — Бих могъл да си нарисувам една пила, но тези разбойници не ми оставиха дори и моливче за рисуване.

— Ако е само това — рекъл Дзопино, — ето краката ми. Не забравяй, че трите ми крачета са от тебешир и само четвъртото — от маслени бои.

— Да, но ще се изтрият!

Дзопино не искал и да слуша възражения:

— Какво от това, ти винаги би могъл да ми направиш други.

— А как ще излезем през прозореца?

— Ще нарисуваш парашут!

— А как ще преплуваме пълния с вода ров?

— Ще нарисуваш и лодка!

Когато Бананито завършил рисуването на всичко необходимо за бягството, кракът на Дзопино толкова се скъсил, че не можел повече да му служи — все едно че бил отрязан.

— Виждаш ли, че направих добре, дето не си смених името — казал весело Дзопино. — Куц бях и куц си оставам!

— Веднага ще ти направя нов крак! — предложил Бананито.

— Сега няма време! Да вървим, преди да са се събудили пазачите!

Бананито започнал да работи с пилата и за щастие бил нарисувал такава пила, която ядяла желязото по-лесно от банан. Само след няколко минути на вратата зеела широка дупка и нашите приятели излезли в коридора.

— Да минем да вземем леля Панокиа и Ромолета — предложил Дзопино, — да не забравим и котките.

Шумът от пилата обаче събудил пазачите, които почнали да обикалят помещенията, за да установят откъде точно идва той. Бананито и Дзопино ясно чули стъпките на пазачите, които обикаляли коридор след коридор.

— По-бързо да стигнем до кухнята — предложил Дзопино. — Ако не могат да избягат всички, да избягаме поне ние двамата. На свобода ще бъдем по-полезни, отколкото като затворници.

Като ги видяло в кухнята, момчето отново започнало да вика по Дзопино:

— Едва го изгоних и ето го пак се домъкна! Искаш да ми задигнеш хляба ли? Хайде марш оттук през този прозорец, скачай и ако се удавиш, още по-добре!